Телефонът иззвъня.
Грейс изпищя и се опита да стане.
— Шшт — каза Джулиън и избърса сълзите й с една ръка, докато с другата я задържа върху леглото. — Всичко е наред. Аз съм тук. Не се бой.
Полицай Рейнолдс й подаде телефона.
— Вдигнете, може да е той.
Джулиън го изгледа свирепо. Как можеше да е толкова безчувствен, че да я кара да говори с онова бясно псе?
— Здрасти, Селена — каза Грейс и отново избухна в сълзи, докато разказваше на приятелката си за случилото се.
Джулиън се замисли за мъжа, който бе нахлул в дома на Грейс и я бе наранил така жестоко. Най-силно го тревожеше това, че очевидно знаеше точно на какво да посегне. Познаваше Грейс. Знаеше какво е важно за нея. А това го правеше далеч по-опасен, отколкото полицаите си даваха сметка.
Грейс върна слушалката на мястото й.
— Съжалявам за този изблик — каза тя и избърса сълзите си. — Доста ми се събра днес.
— Да, госпожо, разбираме.
Пред очите му тя се взе в ръце със сила на волята, каквато Джулиън бе виждал у малцина мъже, и разведе полицаите из останалите стаи.
— Явно е пропуснал тази — каза един от полицаите и й подаде книгата на Джулиън.
Джулиън я взе от ръцете й. За разлика от полицая, той не бе толкова сигурен. Ако копелето се бе опитало да я скъса, определено бе останало неприятно изненадано. Тя не можеше да бъде унищожена. Джулиън се бе опитвал да го стори безброй пъти през вековете. Дори огънят беше безсилен пред нея. Книгата обаче му напомни за думите на Грейс от по-рано и за това колко верни бяха те. След няколко дни той щеше да си отиде и тогава нямаше да има кой да я защити.
Прилоша му само при мисълта за това.
Селена се появи тъкмо когато полицаите най-сетне си тръгваха. Тя слезе от джипа си, заедно с висок, тъмнокос мъж с гипсирана ръка, и се втурна към къщата.
— Добре ли си? — попита тя приятелката си и я прегърна.
— Да — отвърна Грейс и поглеждайки над рамото й, добави: — Здравей, Бил.
— Здравей, Грейс. Дойдохме да помогнем.
Грейс го представи на Джулиън и четиримата влязоха в къщата. В мига, в който прекрачиха прага, Джулиън дръпна Селена настрани.
— Можеш ли да я задържиш тук за малко?
— Защо?
— Трябва да се погрижа за нещо.
Селена се намръщи.
— Добре.
Джулиън изчака, докато Селена и Бил сложиха Грейс да седне на дивана, след което взе две торби за боклук от кухнята, качи се на горния етаж и се зае да оправя бъркотията. Действаше възможно най-бързо, тъй като не искаше на Грейс отново да й се налага да я вижда.
С всяко късче хартия, което докосваше, гневът му нарастваше. За кой ли път виждаше нежния поглед, с който тя бе обходила колекцията си, търсейки книга, която да му прочете. Затвори очи и си представи как косата й се разпилява по гърдите му, докато му чете на глас. В този миг усети, че жадува за кръв.
— Леле — обади се Бил от прага. — Той ли е направил всичко това?
— Да.
— Ама че психар!
Без да каже нищо, Джулиън продължи да тъпче хартии в торбата за боклук. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе вопъла в душата си, който настояваше за отмъщение и заглушаваше дори онзи, който жадуваше за разплата с Приап.
Да наранят него беше едно. Ала да наранят Грейс… Дано съдбата се смилеше над Родни Кармайкъл, защото Джулиън нямаше да го направи.
— Е, отдавна ли излизаш с Грейс?
— Не.
— Така и предположих. Не съм чувал Селена да те споменава, но сега като се замисля, тя като че ли спря да се притеснява, че Грейс е сама след рождения й ден. Сигурно тогава сте се запознали.
— Да.
— Да, не, да. Май не си от приказливите?
— Да.
— Е, разбирам от намеци. Отивам долу.
Джулиън спря, когато ръката му докосна корицата на „Питър Пан“. Вдигна я от пода и изскърца със зъби. Връхлетя го болка. Грейс бе обичала тази книга най-много от всички. Той я стисна здраво в ръката си, преди да я пусне в торбата при останалите.
Грейс не знаеше колко дълго седя на дивана, без да помръдва. Знаеше само колко много я боли. Родни наистина й бе нанесъл жесток удар с тази гавра.
Селена й донесе чаша горещ шоколад. Грейс се опита да отпие, ала ръцете й все още трепереха толкова силно, че се уплаши да не го разлее и остави чашата настрани.