— Кой сте вие?
Мъжът рязко вдигна глава. Мокрите му очи се взряха в нейните.
— Кой…
— Много сте слаба. — Докторът го прекъсна с любезен глас и привлече вниманието й. Забеляза, че поставя ръка на рамото на другия мъж, дали за да го накара да се въздържи, или за да му даде сила, тя не можа да прецени. — Преживяхте толкова много. Първоначалното объркване е нещо естествено.
Тя лежеше, отпусната по гръб, и наблюдаваше как докторът прави някакви знаци на мъжа. В стомаха й се надигна гадене. Усети, че е на топло и сухо място. Топло и сухо, но отвътре чувстваше празнота. Имаше тяло, което се чувстваше уморено. А вътре в това тяло бе истинска пустош. Гласът й прозвуча учудващо силен, когато заговори отново. И двамата мъже се обърнаха.
— Не знам къде съм. — Под пръстите на лекаря пулсът й прескочи, а след това отново се успокои. — Не знам коя съм.
— Вие преживяхте много, скъпа моя. — Докторът говореше спокойно, ала умът му препускаше с бясна скорост. Специалисти, помисли си той. Ако не си върнеше паметта за двадесет и четири часа, щеше да има нужда от най-добрите.
— Нищо ли не си спомняш? — Другият мъж видимо се бе стреснал при думите й. Макар и все още с изпънати рамене, зачервените му от безсъние очи се насочиха надолу към нея.
Объркана, но решена да отблъсне страха, тя се опита да се надигне, ала докторът прошепна нещо и я настани обратно на възглавниците. Спомни си… Тичаше, бурята, тъмнината. Някакви светлини изникнаха пред нея. Стисна очи, решена да запази самообладание, въпреки че нямаше представа защо бе толкова важно. Гласът й все още звучеше силен, но приглушен, когато отново посмя да отвори очи.
— Не знам коя съм. Кажете ми.
— След като си починете още малко — подзе лекарят. Другият мъж пресече думите му с един-единствен поглед. А този поглед, забеляза тя, бе и арогантен, и заповеден.
— Ти си моя дъщеря — каза той. Пое отново ръката й и я стисна силно. Дори лекото потреперване бе изчезнало. — Нейна Светлост Габриела Кординска.
Кошмар или приказка, запита се тя, докато го гледаше. Баща й? Светлост? Кордина… Името й се стори познато и тя го запомни, ала какви бяха тези приказки за крале? Беше готова да отхвърли чутото, но се отказа, когато забеляза изражението му. Този човек не лъжеше. Лицето му бе безизразно, ала очите бяха изпълнени с чувства и тя се усети привлечена от тях, въпреки че не ги помнеше.
— Ако съм принцеса — подзе внимателно и сухата сдържаност в гласа й я накара да трепне. Нима се забавляваше, зачуди се тя. — Това значи ли, че вие сте крал?
Той почти се усмихна. Травмата може и да бе объркала ума й, но това все още си беше Бри.
— Кордина е княжество. Аз съм принц Арманд. Ти си най-голямото ми дете. Имаш двама братя. Александър и Бенет.
Баща и братя. Семейство, корени. Това нищо не й говореше.
— Ами майка ми?
Този път изражението му бе на неприкрита болка.
— Тя почина, когато ти беше на двадесет. Тогава пое ролята на моя официална домакиня и се занимаваш с всички нейни задължения, Бри. — Гласът му изгуби официалното си, безлично звучене. — Наричаме те Бри. — Той обърна ръката и така, че сапфирите и диамантите на гривната, украсяваща лявата й китка, да заблестят към нея. — Подарих ти я за двадесет и първия ти рожден ден, преди почти четири години.
Тя погледна гривната, а после и силната красива ръка, която държеше нейната. Не си спомняше нищо. Изпитваше единствено доверие. Когато вдигна отново очи, си наложи да се усмихне.
— Имате отличен вкус, Ваше Височество. — Той се усмихна, въпреки че бе опасно близо до сълзи. Също както и тя. — Моля ви — каза и на двамата. — Много съм уморена.
— Да, сигурно. — Докторът я погали по ръката, както правеше винаги, още от деня на раждането й, въпреки че тя нямаше представа за това. — За момента почивката е най-доброто лекарство.
Принц Арманд с неохота пусна ръката на дъщеря си.
— Ще бъда наблизо.
Силите й вече се възвръщаха.
— Благодаря. — Чу вратата да се затваря, ала усети, че докторът бе до нея.
— Наистина ли съм тази, която той твърди?
— Едва ли някой знае по-добре от мен. — Докторът я докосна по бузата, в знак на обич, а не за да провери температурата й. — Бях на раждането ви. Преди двадесет и пет години, през юли. Сега си почивайте, Ваша Светлост. Трябва ви единствено почивка.
Принц Арманд крачеше в коридора с бърза, обиграна крачка, а член на Кралската гвардия го следваше неотклонно. Искаше му се да остане сам. Господи, как му се искаше да остане сам само за пет минути в някоя изолирана стая. Там щеше да се освободи от част от напрежението, от чувствата, които го разкъсваха. За малко не загуби дъщеря си, съкровището си. А ето че сега, след като отново бе в безопасност, го гледаше като чужд човек.