— Що се отнася до мястото ми в живота на Габриела ли?
Устните на Арманд трепнаха.
— Радвам се, че не се налага да обяснявам всичко с деликатност. Бенет е млад и неговите любовни авантюри ги описват със симпатия в световната преса. — В гласа му се прокрадна смес от гордост и раздразнение. Съдбата на родителя, помисля си Рийв развеселен. Беше забелязвал същото и у баща си — сигурно затова той пръв се сети.
— Аз съм тук, за да осигуря безопасността на нейна светлост — отвърна Рийв. — Нещата са много прости.
— За владетеля на Кордина не е никак просто да покани един бивш полицай, американски полицай, да охранява дъщеря му. Най-малкото ще бъде възприето като обида. Ние сме малка страна, Рийв, ала гордостта никога не е малка.
Младият мъж помълча за момент, прецени и обмисли нещата.
— Искаш да си тръгна ли?
— Не.
Облекчение. Не биваше да изпитва точно това, поне не толкова осезаемо. Но ръката му, стиснала чашата кафе, се отпусна.
— Не мога да си променя националността, Арманд.
— Не. — Отговорът му отново бе кратък. Той прехвърли камъка в другата си ръка. — Само че е възможно да промениш ситуацията си по такъв начин, че да имаш възможност да си близо до Габриела, без да предизвикваш погрешно впечатление.
Този път Рийв се усмихна.
— Да й стана ухажор?
— Отново ме улесняваш. — Арманд се отпусна на стола, впил очи в сина на приятеля си. Ако обстоятелствата не бяха толкова сложни, той би одобрил връзката между дъщеря си и Рийв. Не можеше да отрече, че се бе надявал Бри да се ожени досега, че умишлено я бе събирал с представители на британското кралско семейство и френската аристокрация. Семейство Макджий имаха отлично родословие и се радваха на безупречна репутация. Нямаше да му е неприятно, ако хипотетичното му предложение бе истина. — Аз бих направил една стъпка след ухажването. Ако не възразяваш, бих искал да обявя годежа ти с Габриела. — Той зачака някакъв знак, жест, изражение. Рийв го наблюдаваше с любезно внимание. Арманд прокара палец по камъка. Уважаваше хората, които пазеха мислите си за себе си. — Като неин годеник — продължи той, — можеш да си до нея, без да предизвикваш въпроси.
— Въпросът, който ще възникне, ще бъде как съм станал неин годеник, след като съм в Кордина само от няколко дни.
Арманд кимна, впечатлен от ясния отговор.
— Дългогодишното ми приятелство с баща ти дава достоверност на нещата. Бри беше в страната ви миналата година. Можем да кажем, че връзката ви е започнала тогава.
Рийв извади цигара. Имаше нужда да запали.
— Обикновено годежите завършват със сватба.
— При нормалните е така. — Арманд остави камъка на бюрото и скръсти ръце. — Това, разбира се, е само за улеснение. Когато вече няма нужда, ще обявим, че двамата с Габриела сте променили намеренията си. Годежът ще бъде разтрогнат и всеки от вас ще продължи по пътя си. На пресата тази мелодрама ще им допадне и така никой няма да пострада.
Принцесата и фермерът, помисли си Рийв и се усмихна. Играта можеше и да се окаже интересна. Преди всичко да приключи, можеше да има незабравими моменти.
— Дори и аз да дам съгласието си, има още един играч.
— Габриела ще направи това, което е най-добре за нея и за страната й. — Принцът представяше твърде простичко нещата, като човек, който отлично съзнава собствената си власт. — Всичко зависи от теб, не от нея.
Тук нямаше място за избор. Нали тя каза, че това мрази най-много. Да си от кралското семейство включваше много повече задължения от лъскавата сребърна корона и стъклените пантофки. Рийв изпусна облак дим. Въпреки че й съчувстваше, това нямаше да го спре да направи правилния избор по отношение на нея.
— Разбирам основанията ти. Ще играем по твоите правила, Арманд.
Принцът се изправи.
— Ще говоря с Габриела.
Рийв не си въобразяваше, че тя ще бъде очарована. А и той не искаше Бри да е възторжена. Щеше да му бъде по-лесно ако проявеше заядливост, ако се държеше донякъде като ледената кралица. Безпомощният й поглед, уязвимостта и несигурността й го обезоръжаваха.
Когато Бри изскочи от двореца няколко минути преди един, очакванията му се оправдаха. Беше наметнала сако в същия тъмен наситен цвят като полата. Косата й се стелеше по гърба и отразяваше всеки цвят на слънчевите лъчи. Очите й, когато отметна глава назад, го пронизаха като великолепни златни стрели. Създание на светлината помисли си Рийв, докато я очакваше, подпрян на колата. Мястото й не бе зад стените на двореца, а под откритото небе.