— Балът, Ваша Светлост. Както обикновено, се появиха усложнения.
Годишният благотворителен бал, каза си Бри. Той бе традиция в Кордина и най-значителното събитие за набиране на средства за ПДИ. Тя, като президент, трябваше да го организира. Като принцеса, трябваше да влезе в ролята на домакиня. Всяка пролет балът привличаше богатите, известни и важни личности в Кордина.
— Не би било нормално ако нямаше усложнения. Хайде, Рийв, да видим дали ще успееш да ни помогнеш.
Преминала първото препятствие, Бри пое по стълбите, прекоси коридора и спря до втората врата от дясно.
— Браво — похвали я Рийв, когато тя затвори вратата.
— Все се надявам… — Сви рамене и недоизказа мисълта си. Все се надяваше, че някой ще раздвижи спомените, че ще отключи първата ключалка в мозъка й и спомените ще се върнат. Бри пристъпи бързо напред и дръпна пердетата.
Стаята не бе толкова елегантна, колкото личния й кабинет. На едната стена имаше шкаф за папки, рафтовете от метал, напълно безличен. Въпреки че бюрото бе с орнаменти, направено от прекрасна череша, цялото бе отрупано с папки, бележки и различни документи. Тя се приближи, седна и вдигна една от бележките. Отнасяше се за дарение за педиатричното отделение в болницата и почеркът бе неин.
Колко странно изглежда, помисли си Бри. По-рано бе взела химикалката и просто си бе написала името, за да види как изглежда подписа й. Пишеше с едри заоблени букви, доста характерен почерк. Тя остави бележката и се зачуди откъде да започне.
— Ще отида да донеса кафе — предложи Рийв.
— И някаква торта или сладки — добави разсеяно Бри, вече започнала да подрежда документите по бюрото. — Нямах време да обядвам. — Погледна го и вдигна едната си вежда. — Бях прекалено ядосана, за да обядвам, но май трябва да похапна нещо, преди да успея да се справя с всичко това.
— Хамбургер?
— Сандвич със сирене, без лук. — Усмихна се широко, защото предпочитанията й бяха толкова спонтанни. — И да е добре препечен. — Почти успя да си се представи седнала на същото това бюро, да похапва забързано импровизирания обяд, докато се обажда на различни хора и подписва документи. Започна да подрежда с прилив на ентусиазъм.
Беше много добра. Какво удоволствие да откриеш, че имаш талант. Само за два часа успя да прецени обстановката в кабинета си и бавно и систематично започна да се справя с подробностите, проблемите и решенията. Нещата се подреждаха напълно естествено, също като храненето, обличането и ходенето. Трябваше единствено да обмисли различните аспекти, да прецени всичко, свързано с тях, и да изпълни задачата. В края на двата часа самоувереността й бе пораснала, а настроението й бе отлично. Когато си тръгна от кабинета, бюрото все още бе отрупано. Ала това си беше нейната неразбория, в тази разхвърляност знаеше кое къде е.
— Толкова беше хубаво — обърна се тя към Рийв, когато отново седна в колата. — Много хубаво. Сигурно ще ме вземеш за глупачка.
— Нищо подобно. — Той седна до нея, но не протегна веднага ръка към ключа. — Постигна невероятно много, и то само за два часа, Бри. Като ченге знам колко отегчителна и досадна е бюрокрацията.
— Ала когато благодарение на нея постигаш нещо, главоболията си струват, нали така? ПДИ е добра организация. Не се занимава само с празни приказки. Тя оказва помощ. Оборудването за педиатричното отделение, новото крило. Инвалидните столове, проходилките, слуховите апарати, инструкторите. Струват много пари, а ние осигуряваме тези средства. — Бри сведе поглед към блестящите диаманти и сапфири на пръста си. — Кара ме да се чувствам полезна.
— Изпитваш нужда да се чувстваш полезна?
— Да. Само защото съм родена с това положение не означава, че не трябва да си заслужа правото да го заемам. Особено сега, след като…
— Не помниш, че си родена с привилегиите.
— Нямам представа как съм се чувствала преди — измърмори тя и се загледа към елегантната кожена чанта в скута си. — Знам само как се чувствам сега. Имам си титла, но тя си има съответната цена. Това е сигурно.
Рийв запали колата.
— Учиш бързо.
— Налага ми се. — В гласа й прозвуча умора, ала Бри не се отпусна. Не можеше. — Рийв, още не ми се иска да се връщаме. Може ли да се поразходим малко с колата? Всъщност няма значение къде. Просто искам да поостана навън.
— Добре. — Веднага разбра нуждата й да бъде далече от притискащите я отвсякъде стени, от ограниченията. Самият той бе израсъл с тях. Беше им се противопоставил и ги бе отхвърлил. Без дори да се замисля, се отправи към морето.