Извън столицата имаше места, където пътят лъкатушеше близо до крайбрежните скали. Точно преди пристанището на Кордина, Лебар, на места всичко бе диво, необработено и прекрасно. Рийв спря край огромен куп скали, където дърветата растяха наклонени на една страна от вятъра.
Бри слезе от колата, за да се наслади на красотата. И мирисът, и вкусът на морето й бяха познати. Не беше сигурна дали бе била на това място преди, но то й вдъхна спокойствие. Потисна желанието си да разбере дали и в миналото бе идвала тук и тръгна към старата яка дига.
Ниски устойчиви растения с яркочервени цветове се бяха скупчили във всяка пукнатина, жадно протегнали главици към слънцето. Посегна към едно от тях, ала не го откъсна. Щеше да увехне прекалено бързо. Без да обръща внимание на полата си, тя седна на дигата и погледна надолу.
Морето се синееше чак до хоризонта. Ако бе оставено да напредва, щеше да погълне сушата. Дигата бе решила този проблем, но не бе успяла да го укроти. Някъде в далечината се виждаха кораби, огромни товарни кораби на път към или от пристанището, издължени лодки със силно издути платна. Помисли си, че дланите й познават стегнатите въжета, че тялото й е усещало полюшването на морето. Можеше скоро да опита.
— Някои неща ме се струват съвсем обикновени. Имам предвид познати. И това е едно от тях.
— Не е възможно да растеш близо до морето и да не познаваш подобни кътчета. — Вятърът брулеше косата й и я отмяташе от лицето. На светлината изглеждате златна, с огнени отблясъци. Седна до нея, ала не прекалено близо.
— Струва ми се, че бих дошла на подобно място единствено за да подишам, когато протоколът започне да ме задушава. — Бри въздъхна, затвори очи и вдигна лице към вятъра. — Чудя се дали винаги съм се чувствала така.
— Можеш да попиташ баща си.
Тя наведе глава. Когато очите им се срещнаха, той видя умората и уплахата, които младата жена толкова старателно прикриваше. Все още не бе успяла да възстанови пълния контрол над себе си, помисли си Рийв. А ето че и той не бе безразличен към уязвимостта й.
— Много ми е трудно. — Гневът и раздразнението, напрежението и съсредоточеното внимание бяха забравени, когато Бри се усети отново привлечена към него. Можеше да разговаря с този мъж, да каже всичко, което й бе на ума, без да очаква фатални последици. — Не искам да го нараня. Силната му обич към мен, това негово безгранично желание да ме защитава наистина ме притеснява. Знам, че чака да си спомня всичко.
— А ти не чакаш ли същото? — Тя се смълча и отново погледна към морето. — Бри, не искаш ли да си спомниш?
Тя продължаваше да се взира към морето и избягваше да го погледне.
— Част от мен копнее отчаяно за това. Но има и друга част, която се съпротивлява, сякаш е нещо прекалено много. Ако си спомня само доброто, какво ще стане с лошото?
— Ти не си страхливка.
— Чудя се, Рийв, Спомням си как тичах. Дъждът, вятърът. Спомням си, че тичах докато си помислих, че ще умра от изтощение. Най-ясно си спомням страха, толкова силен, че предпочитах да умра, отколкото да спра. Не съм сигурна коя част от мен ще позволи на спомените да се завърнат.
Той разбираше за какво говори Бри. Именно съпричастността го разяждаше, а това бе нещо, което не можеше да позволи. Ала тя бе и нещо, което не можеше да спре.
— Когато си достатъчно силна, няма да имаш избор.
— Нещо у мен се страхува и от това. В такава моменти… — Бри отметна назад глава и се наслади на долетялата с вятъра коса. — Толкова е лесно само да си почиваш и да не мислиш за нищо, просто да позволиш на нещата да се случват сами. Ако не бях тази, която съм, можеше да се оставя и никой нямаше да го е грижа.
— Ти си тази, която си.
— Ти не мечтаеш ли? — попита тя с полуусмивка. — Никога ли не се питаш какво би станало, ако… Мога да си седя тук и да си представям, че някъде горе в планината имам къщичка с градинка. Съпругът ми може да е фермер, а пък аз нося първото ни дете. Животът е простичък и много сладък.
— А пък жената в къщичката си мечтае да е принцеса която живее в дворец. — Рийв докосна кичур коса, който танцуваше с вятъра. — Животът е изтъкан от мечти, Бри. Никога не е простичък, но може да е много сладък.
— А ти за какво мечтаеш?
Той нави кичура й на върха на пръста си, а след това го пусна.
— Да си изора земята, да я засея, да гледам как посевите никнат. Да съм далече от градските улици.
— Имаш земя в Америка? Ферма ли?
— Да. — Рийв се замисли, че тази земя го чака. Догодина, обеща си той. Беше чакал достатъчно дълго.
— Аз пък си мислех, че си полицай, не… Вече детектив, който работи за себе си. Нещо като човек, отдал се на приключения.