Тя изпи повечето кафе от термоса. Беше силно, точно както го предпочиташе. Слънцето бе жарко, пчелите жужаха. И въпреки това нямаше никаква сила, за да повърви, както й се искаше. Защо пък да не затвори очи поне за мъничко… Дори кафето не можеше да държи в ръка. Защо да не се облегне на тази скала и не затвори очи…
След това жарките лъчи на слънцето вече ги нямаше. Пронизваше я хлад, сякаш облаците на небето предвещаваха дъжд. Не усещаше сладката миризма на тревата, напечените от слънцето цветя, около нея миришеше на застояло и влажно. Болеше я, болеше я навсякъде, а пък в същото време не бе сигурна, че усеща нещо. Някой говореше, ала Бри не го чуваше. Мърморене, жужене, но това не бяха пчели. Мъже.
Те ще извършат размяната на принцесата. Нямат друг избор. Шепот, само шепот.
Следите са заличени. Тя ще спи до сутринта. Тогава ще се оправим с нея.
И Бри усети страх, ужасен, парализиращ страх. Трябваше да се събуди. Налагаше се да се събуди и…
— Бри.
С приглушен писък тя подскочи стреснато, готова да побегне, ала нечии ръце я спряха.
— Не, недей! Не ме докосвай!
— Спокойно! — Рийв я задържа здраво, докато я натискаше да се отпусне на стола. Кожата й бе студена, очите — като стъклени. След това той усети, че ако Бри не се успокои след малко, ще я върне в двореца и ще се обади на Франко.
— Просто се успокой.
— Помислих си… — Тя се огледа трескаво, градината, слънцето, пчелите. Когато усети как блъска сърцето й, си наложи да се отпусне и да си поеме дълбоко въздух. — Изглежда съм сънувала.
Рийв я гледаше внимателно, за да забележи издайнически следи. Очевидно Бри нямаше да си позволи подобно нещо.
— Нямаше да те събудя, но ми се стори, че сънуваш кошмар.
Пусна я и се настани на стола до нея. Беше седял до нея, под вистерията, и я бе наблюдавал как спи пет, може би дори десет минути. Беше толкова спокойна, че той разбра, че обичайната й сдържаност се бе стопила.
Искаше му се просто да я погледне, само веднъж. Нямаше защо да го отрича пред себе си. Докато я наблюдаваше, си я спомни каква беше преди години, като момиче, самоуверена, с една невинна чувственост. Спомни си как се бе отпуснала в ръцете му като жена, възбуждаща, дръзка, готова да се отдаде. Докато я гледаше, знаеше, че отново иска тя да се отпусне в ръцете му. Дори повече.
Но също така разбираше, че желанието, което изпитваше към нея, пречеше на обективността му. А едно ченге не бе нищо без своята обективна преценка. Ала нали вече не беше ченге. Нали тъкмо затова върна значката, защото не успяваше да спечели непрекъснатата борба да остане равнодушен и безразличен. Искаше нещо по-различно в живота си. Просто не бе предполагал, че това по-различно нещо щеше да се окаже принцеса.
Седеше и чакаше дишането на Бри да се успокои. Заради нея бе най-добре да не забравя правилата, които следваше, докато работеше в полицията.
— Разкажи ми — подзе Рийв.
— Не е кой знае какво. Доста е объркващо.
Той извади цигара.
— Нищо, ти ми разкажи.
Тя го погледна и Рийв прецени, че това бе отчасти досада, отчасти нежелание. Беше по-добре, отколкото безразличие.
— Защо ли си мисля, че си тук като бодигард, а не като психоаналитик?
— Способностите ми са много. — Той запали цигарата, без да откъсва очи от нея над пламъка. — А твоите?
— Според мен не са. — Бри се изправи. Вече бе разбрал, че тя рядко успяваше да остане седнала, когато бе нервна. След като откъсна цветче от вистерията, Бри го прекара леко по бузата си. Това бе друг навик, който не му бе убягнал. — Не бях тук, а на някакво тихо място. Имаше трева. Усещах мириса й, много силен и сладък. Спеше ми се, но не исках да заспивам. Подразних се, защото бях сама и ми се искаше да се насладя на уединението. — Погледът й бе дързък. Рийв просто кимна и се отпусна на стола. Не й доставяше никакво удоволствие да го обижда, забеляза тя и бодна цветчето вистерия в косата си. — Пиех кафе, за да остана будна.
Погледът му стана по-остър, ала тя не забеляза.
— А откъде взе кафето?
— Откъде ли? — Бри се намръщи и реши, че това бе много глупав въпрос, когато ставаше въпрос за сън. — Имах термос. Един голям червен термос, на който дръжката бе счупена. Кафето изглежда не ми помогна и съм задрямала. Спомням си, че слънцето беше много топло и чувах пчелите, също като сега. След това… — Той забеляза как пръстите й се свиха, но тя ги скри в джобовете. — След това не бяха вече там. Мястото бе тъмно и доста влажно. Миришеше на спарено. Чуваха се гласове.
Рийв също се напрегна, ала гласът му остана спокоен.