— Да. — Тя се разсмя и поклати глава. — Докато Бенет беше тук, ми се струваше по-лесно. Той е толкова открит, толкова естествен. Докато бях с него, не се чувствах длъжна да казвам това, което трябва… Задължителните неща. С Александър е различно. Усещам, че трябва да внимавам, когато съм около него. Той е винаги толкова изряден.
— Съвършеният принц. — Франко се усмихна на изражението й. Дори лекото неодобрение беше добър знак. — Това не е проява на неуважение, Габриела. Вие двамата с Бенет го наричахте така, когато бяхте деца.
Тя почти се усмихна.
— Колко сме били ужасни.
— О, той добре се справя. На Бенет пък му излезе името Лорд Мързеливко.
Бри издаде някакво подобие на кикот и сви крака под себе си.
— Колко точно. Предложих му да му помогна да си събере багажа. Не можех да повярвам, че има някой, който е способен да живее в такава кочина. Ами аз? — Тя повдигна едната си вежда. — Братята ми не са ли ме титулували?
— Нейна инатливост.
— Оле-ле. — Бри остана загледана в него за миг, но след това избухна в смях. — Доколкото разбирам, май съм си го заслужила.
— И тогава, и сега, много ви отива.
— Мисля… По-скоро чувствам — поправи се тя, — че сме сплотено семейство. Така ли е?
Едно просто „да“ не би означавало нищо, помисли си Франко. Простото „да“ беше нещо много лесно.
— Веднъж в годината ходите в Цюрих, цялото семейство. В продължение на две седмици около вас няма прислуга, няма чужди хора. Веднъж вие сама ми казахте, че тези две седмици ви помагат да се справите с останалите петдесет.
Бри кимна, съгласна с чутото. След това заговори с благодарност и разбиране.
— Кажете ми как е починала майка ми, доктор Франко.
— Тя беше много крехка — обясни внимателно той. — Била е в Париж, за да изнесе реч в полза на Червения кръст, и е хванала пневмония. Получиха се усложнения. Не успя да се възстанови.
Искаше й се да може да почувства нещо. Щеше да е като истинска благословия да почувства скръб, болка, ала в сърнето и нямаше никакво чувство. Бри отново сви ръце и сведе поглед.
— Аз обичах ли я?
Състраданието не бе сред лековете, които един лекар носи в чантата си, а вътре в себе си.
— Тя бе сърцето на семейството ви. Коренът, същността. Вие много я обичахте, Габриела, наистина много.
Да повярва на тези думи бе също толкова успокояващо, колкото и да ги изпита.
— Колко дълго боледува?
— Шест месеца.
Семейството е трябвало да се сплоти, да се държат здраво един за друг. В това нямаше съмнение.
— Ние не приемаме лесно външни хора, нали?
Франко отново се усмихна.
— Не.
— Рийв Макджий познавате ли го?
— Американеца ли? — Франко сви рамене в жест, който за Бри бе типично френски и много прагматичен. — Бегло. Баща ви има изключително високо мнение за него.
— Александър го презира.
— Това е напълно естествено — отвърна бавно Франко, заинтригуван от посоката, която бе взел разговорът. Тя може и да не познаваше още семейството си, но въпреки това те бяха и си оставаха основната й грижа. — Принц Александър има желание да ви закриля и не е готов да приеме ничия помощ извън семейството. Този престорен годеж… — Той замълча, щом забеляза присвитите очи на Бри, ала го разбра погрешно. — Не клюкарствам. Като лекар на кралското семейство, баща ви ми се доверява.
Тя отпусна крака и се изправи.
— А вие съгласен ли сте с мнението му?
Франко повдигна буйната си бяла вежда.
— Нямам намерение да се съгласявам или да противореча на мнението на принц Арманд, освен когато става въпрос за медицина. Въпреки това, годежът ще подразни брат ви, защото той се чувства лично отговорен за доброто ви.
— Ами чувствата ми? — Внезапно от спокойствието й не остана следа. Бри се обърна към мястото, където лекарят се бе изправил до леглото, свил спокойно ръце зад гърба си. — Някой взема ли ги под внимание? Този… Тази преструвка, че всичко си е наред, този фарс за знойната любовна история със сина на приятеля на баща ми… Това ме вбесява. — Тя грабна един седефен гребен от тоалетката и забарабани с него по дланта си. — Съобщението за годежа излезе вчера, а вестниците вече са пълни с какво ли не по този въпрос. Спекулации, мнения, дребни измислени историйки. Където и да съм, около мен се чуват само въпроси, шушукане и въздишки. — Нетърпението й бе очевидно и много познато за лекаря. Все още с преплетени пръсти зад гърба, той остана смълчан и я изчака да изкаже всичко, което бе насъбрана. — И тази сутрин, докато се опитвам да организирам нещата за бала, ме питат за сватбената ми рокля. Дали ще бъде бяла, или слонова кост? Моята модистка ли ще използвам, или ще отида до Париж също като майка ми? Сватбената ми рокля — повтори Бри и вдигна ръце към тавана. — И то когато трябва да подготвя меню за хиляда и петстотин човека. Ами церемонията в параклиса на двореца ли ще се състои, или в катедралата? Приятелите ми от колежа ще бъдат ли поканени? Коя ще избера за шаферка, английската принцеса или френската графиня, а аз дори не си ги спомням. Колкото повече замазваме и крием истината, толкова по-абсурдни стават нещата.