Бри вдигна брадичка и очите им се срещнаха.
— От мен или от теб?
Той леко наклони глава.
— Според мен, и от двамата. За пред хората сме сгодени. Влюбени — добави Рийв, опитвайки звученето на думите.
Думата я притесни.
— За пред хората — съгласи се тя. — Това се оказа просто едни капан.
— Капаните могат да са доста удобни. И след като подхванахме тази тема… — Той бръкна в джоба си и извади кадифена кутийка. Вдигна капака с палец. Слънчевите лъчи се спуснаха и се разбиха върху белия квадратен диамант.
Бри усети как сърцето й започна да блъска в гърлите, а след това се качи в гърлото.
— Не.
— Да не би да ти се струва прекалено традиционен? — Рийв извади пръстена от кутията и го завъртя на слънцето. Белият камък изведнъж оживя и стана многоцветен. — Отива ти. Елегантен, хладен, с изчистени линии. Готов е да избликне страст във всеки един момент. — Той вече не гледаше диаманта, а нея. — Подай ми ръката си, Габриела.
Тя не помръдна. Може и да беше глупаво, ала почувства, че няма причина да го прави.
— Няма да нося пръстена ти.
Рийв хвана китката й и усети пулса й под пръстите си. Слънцето нахлуваше през прозореца, играеше си в косата и очите й. Там бе стаен гняв и той го усети. И страст. Не беше особено романтично, помисли си, докато й слагаше пръстена. Но пък и романтиката не бе на дневен ред.
— Напротив, ще го носиш. — Рийв сви длан около ръката й, сякаш за да закрепи връзката. Не си позволи да мисли колко трудно можеше да се окаже да разруши тази връзка.
— Просто ще го сваля — заяви гневно Бри.
Той заговори с глас, на който тя нямаше доверие.
— Не бих казал, че е много разумно.
— Все още ли изпълняваш заповедите на баща ми? — изсъска Бри.
— Както ми се струва, и двамата го правим. Ала пръстенът си беше моя идея. — Рийв постави свободната си ръка на врата й и усети хладната й, гладка кожа под пръстите си. — Както и това.
Когато я целуна, не й остави никакъв избор. Тя се стегна, а той я погали. Бри потръпна, а Рийв се опита да я успокои. В мига, когато усети, че отвръща на целувката й, той задълбочи ласката.
Пръстите му бяха в косата й, ръката му стискаше нейната, а тялото й тръпнеше, сякаш Рийв я докосваше навсякъде. Щеше с радост да приеме това. Струваше й се, че устните му не й дават достатъчно, не вземат достатъчно, не изискват. Цели светове се разкриваха и завъртаха при допира на устните му. Тя усети вкуса му, страстен, див, волен. Усети задоволство, което щеше да остане в нея, дори и да решеше да се отдръпне.
Оживяваше, когато той я притискаше. Рийв не познаваше жена, която можеше да стане така огнена, а в същото време да е така мека. Долавяше пулса й и му се искаше да усети всеки удар. Започна с гърлото й и го докосна с пръсти. Стенанието й отекна до устните му. След това вкуси вътрешната страна на лакътя й и туптенето на кръвта, което ставаше неудържимо на китката.
Пое долната й устна между своите. Искаше да я вкуси, да не я изпуска. Бри цялата трепереше и го възбуждаше до неузнаваеми предели, докато ръката му пълзеше от кръста й към гърдата. Можеше да издърпа тънкия халат само с една ръка и да я остави гола, но той успя да запази бариерата, защото знаеше, че така ще изчезне всяка следа от здравия му разум.
Когато я любеше, истински, напълно, нямаше да има нито прислуга, нито някой от семейството й наоколо. Когато я любеше за пръв път, нямаше да има никой друг, освен тях двамата. А тя никога нямаше да забрави. Нито пък той.
Рийв отново прокара ръка по тялото й. Заплаха, обещание, желание. Никой от двамата не можеше ла бъде сигурен кое точно. Когато я пусна, и двамата едва стояха на крака.
Бри долови нещо в погледа му, което накара кожата й да пламне. Той знаеше. Очите му бяха сини, тъмни и в никакъв случай спокойни. В тях видя, че Рийв знаеше, че не би могла лесно да го изостави. Не и днес. Нито пък утре.
Тя се дръпна на канапето, за да остави повече разстояние между двамата.
— Нямаш никакво право.
Той я гледа, докато Бри не се успокои.
— Нямам нужда от разрешение. — Когато се пресегна да докосне лицето й, тя притихна. Това му бе навик, с който все още не бе свикнала. Можеше да означава нежност, ала също така можеше да бъде и проява на арогантност. — Не ми е нужно разрешение.
Не биваше да подценява силата й. Бри не каза нищо, но това не означаваше, че е слаба.
— Ще те уведомя, когато пожелая да ме докосваш, Рийв.
Той не отдръпна ръката си.
— Ще го направиш.
Опитай някаква по-различна тактика, реши тя. Все нещо трябваше да подейства.
— Според мен приемаш тази игра прекалено сериозно. Направо надмина себе си.
— Ако очакваш поклони и протоколно държание, ще трябва да си ги потърсиш някъде другаде. Не забравяй, че сама ми каза да не бъда нежен.