Тя се изви и Рийв проникна в нея, чу я как възкликна, усети я как се стегна. След това Бри препусна с него, до него. Никой не разбра кой поде ритъма.
Може би само мигове бяха минали. Може би минути. Те бяха все още преплетени, влажна кожа до влажна кожа, бързо сърце до друго забързано сърце. Тя не се бе отпуснала, бе зашеметена. Може би, мислеше си Бри, заслушана в неравномерното дишане на Рийв до ухото си, никога нямаше да може да се успокои. Вече нищо нямаше да е същото.
Погледна към слънцето, което навлизаше в кабината. Същото слънце. Чу и усети движението на морето. Същото море. Но това не беше същата Габриела. Никога нямаше да бъде същата след този момент. Невинността си бе отишла. Едва сега бе сигурна, че я бе загубила. Едва сега разбра, че бе искала да я загуби.
— Значи не е имало никой друг — прошепна тя на глас мислите си.
Той усети как нещо се преобърна в него. Лежеше неподвижно и затвори очи, докато се успокои. Когато повдигна глава, видя тежкия й поглед, блясъка на кожата, които издаваха моментите след преживяна страст. Когато я погледна разбра, че не бе загубил единствено обективността си.
Сърцето, за което смяташе, че винаги ще си остане негово, вече й принадлежеше. В този момент Рийв бе уверен, че Бри можеше да го пречупи на две само с една невнимателна дума. Затова заговори почти небрежно.
— Не, не е имало друг. Извинение ли очакваш?
Тя не знаеше как да реагира. Нима един мъж се чувства отговорен, когато е отнел невинността на една жена? Може би не точно отговорен, помисли си Бри, ала все пак обзет от неудобство. Не можеше да си позволи да проличи колко я заболя при тази мисъл. Успя да запази погледа си непроменен, а гласа си спокоен.
— Не, не очаквам извинение. А ти?
Гласът му не се промени, нито пък изражението. Затова тя не успя да разбере нищо.
— Защо да очаквам?
— Аз започнах това, Рийв. Много добре го съзнавам. — Бри понечи да се изправи, но той я задържа.
— Съжаляваш ли?
Тя вирна брадичка, макар и малко, ала достатъчно, за да разкрие настроението си.
— Не. А ти? — Това е първият й път с мъж, помисли си Рийв, а ето че мъжът започна един глупав, недостоен разговор, за да се защити. Бри заслужаваше малко нежност, малко ласки и истината. Докосна лицето й, прокара пръст по бузата й.
— Как мога да съжалявам, че ми е отдадено нещо толкова красиво? — Целуна я бавно и нежно. — Как мога да съжалявам, че съм те любил, след като вече искам да го сторя отново?
Той видя как устните й потръпват и я привлече до себе си. Когато тръгнеха да се връщат към Кордина, трябваше отново да започне да гради планове и да обмисля нещата отначало. Щом ще й помага… Но не сега. Все още не.
Доволна, спокойна, че може да се отпусне, тя положи длан върху сърцето му. Пред погледа й попадна годежният й пръстен. В приглушената светлина не изглеждаше толкова впечатляващ, толкова изискващ. Изглеждаше така, сякаш… Сякаш точно там му бе мястото. Той не бе истински, напомни си бързо Бри. Това бе само част от сложната игра. Не бе истински. Затвори очи и се отпусна до Рийв.
Не, пръстенът не бе истински, ала това тук беше, мислеше тя, докато се унасяше. Това бе истинско, за толкова дълго, колкото можеше да остане.
ОСМА ГЛАВА
Нищо не става по-лесно, мислеше си Бри, докато вървеше по просторния коридор с множество прозорци от двете страни, на път към голямата бална зала. В коридора бяха закачени картини, които щяха да извикат сълзи в очите на всеки художник с истински чувства. Мебелите бяха грижливо поддържани векове наред. Тя отмина, без да забележи нищо около себе си.
Вместо да става по-простичък, животът с всеки изминат ден се превръщаше в сложна загадка. Нима Рийв не й бе казал, че той никога не е достатъчно обикновен. Нямаше смисъл да си мечтае, че можеше и да е сбъркал.
Само преди седмица бе лежала до него на тясната койка, полуунесена в сън, докато Рийв не я бе привлякъл отново към себе си. И я беше любил отново. Нима това не ги правеше любовници, запита се Бри и спря край един от прозорците. Не се ли предполагаше, че любовниците трябва да се чувстват свободно и спокойно, когато са заедно, и да се желаят? Беше изминала цяла една седмица. През всичкото това време той бе безупречно учтив, привидно внимателен. По свой начин беше много мил. И направи всичко по силите си, за да не се докосва до нея. Тя се облегна на перваза и погледна надолу. Стражата се сменяше. Докато наблюдаваше безшумната и изключително приятна церемония, Бри се зачуди дали пък Рийв не бе решил, че бе крайно време и нейната стража да се смени. А какво щеше да прави, ако той напуснеше?