Той я наблюдаваше как пъха едната си ръка.
— Изнудване ли е това?
— Аз нямам съвест. — Облече и другия ръкав, а след това бавно кръстоса предната част и завърза колана.
Не, това не бе Спящата красавица, помисли си отново Рийв. Това бе жена, която заслужаваше много повече от обещания.
— Бри… — Той се изправи и прокара ръка през косата си. — Вчера имах разговор с Александър.
Тя задържа ръце на колана, ала спокойствието й се бе стопило.
— Така ли? Предполагам, ставало е въпрос за мен.
— Да, за теб.
— Е, и?
— Този кралски глас не ми действа, Бри. Би трябвало вече да си го разбрала.
Сякаш бе жизненоважно, тя приглаждаше сатенения си колан.
— А какво ти действа?
— Честността.
Бри вдигна поглед към него и въздъхна. Трябваше да очаква подобен отговор.
— Добре, де. И ние с Алекс си поговорихме… Поскарахме се… Вчера. Не мога да кажа, че ми е приятно, че двамата сте си побъбрили за мен и за моето състояние и бъдеще.
— Той е загрижен. Аз също.
— И това е извинението за всичко, така ли?
— Това е причината за всичко.
Тя бавно въздъхна.
— Извинявай. Не исках да съм несправедлива, Рийв. Не съм, макар че може и да изглежда различно, неблагодарна. Просто всички са толкова загрижени, толкова притеснени, и все искат и настояват. — Бри започна да крачи, докато говореше. Пристъпваше към прозореца и се отдръпваше до огледалото, а после пак дотам, сякаш тази сутрин не бе готова да срещне собствения си образ. — Искат да приема плана на Лубе да скрия амнезията, за да не се възбужда паника и разследването да мине незабелязано. Искат двамата с теб да продължим с измисления годеж. Мисля… Вече започвам да мисля, че това ме притеснява най-много.
— Разбирам.
Тя вдигна поглед със сериозно изражение.
— Съмнявам се — прошепна Бри. — От една страна получавам съчувствие, а от другата ме притискат задълженията.
— Има ли нещо друго, което би предпочела? Има ли друг начин, по който да опитаме?
— Не. — Тя поклати глава. — Не. И какво каза Александър?
— Прецени, че може да ми има доверие. А ти?
Бри го погледна учудено, а след това разбра.
— Знаеш, че ти вярвам. Нямаше да съм тук с теб, ако не ти вярвах.
Той взе решението си в същия миг. Понякога така бе най-добре.
— Можеш ли днес да се освободиш и да дойдеш с мен?
— Да.
— Без въпроси?
Тя помръдна рамене.
— Добре, щом искаш. Къде?
— В малката ферма. — Зачака да види реакцията й, но Бри само го наблюдаваше. — Мисля, че е време да поработим заедно.
Тя затвори очи за момент, а след това се приближи до леглото.
— Благодаря ти.
Рийв усети как чувствата му напират отново. Винаги щеше да е така, винаги, когато Бри бе до него, мислеше си той.
— По-късно може и да не си ми толкова благодарна.
— Напротив. — Тя се наведе и го целуна. Това не бе проява на страст, а израз на приятелство. — Независимо от всичко.
Коридорите бяха все още сумрачни, когато тя излезе от стаята на Рийв, за да се прибере в своята. Умът й трескаво работеше. Днес нямаше да е ден, в който да спазва определената й програма. Днес най-сетне щеше да направи нещо, което да срещне минало и настояще. Може би ключът бе в малката ферма. Може би с помощта на Рийв щеше да открие онова, което търсеше.
Бри тихо отвори вратата на стаята си, изпълнена с нетърпение за това, което предстоеше. Тананикаше си тихо, докато се приближаваше към прозореца, за да дръпне пердетата и да нахлуе светлина.
— Така…
Тя трепна рязко, а след това изруга едва доловимо.
— Бавачке!
Възрастната жена се поизправи на стола и погледна Бри дълго и строго. Напредналата възраст не се бе отразила на стойката й. Бри усети търпеливостта й, неодобрението и почувства как кръвта нахлува в бузите й.
— Наистина беше редно да се изчервиш, млада госпожице, след като се промъкваш в стаята си, преди още да е изгряло слънцето.
— Цяла нощ ли си била тук?
— Да, което не може да се каже за теб. — Бавачката почука със закривения си нокът по облегалката на стола. Забеляза промяната, ала тази промяна бе налице още откакто Бри се върна от онова плаване. Дори и стара, жената си остава жена. — Значи си решила да си намериш любовник. Кажи ми, доволна ли си от себе си?
Предизвикателно настроена и удивена, че изпитва нужда да се държи така, Бри повдигна брадичка.
— Да.
Бавачката я огледа. Разрошената коса, поруменелите бузи и очите, стаили спомена за преживяната страст.
— Така и трябва да бъде — измърмори тя. — Влюбена си.
Можеше да отрече. Беше на върха на езика й да го стори, но тогава осъзна, че бе лъжа. Още една лъжа.
— Да, влюбена съм.