Колите им пристигнаха с десет минути интервал. И двамата бяха дисциплинирани, прекалено предпазливи, за да закъснеят. И двамата, когато пристъпиха един към друг, бяха изнервени и неспокойни. Обстоятелствата ги бяха принудили да доверят един на друг живота си.
— Тя започва да си спомня.
Последва ругатня, груба и гнусна.
— Сигурно ли е това?
— Иначе изобщо нямаше да те безпокоя. Ценя собствения си живот, както и ти твоя. — И двамата бяха наясно, че ако единият останеше в безопасност, и другият също щеше да е в безопасност. Ако единият направеше грешка…
— Какво си е спомнила?
— Все още няма за какво да се притесняваме. Детски спомени, няколко образа. Нищо от новите събития. — Над главите им пропищя гарга и те трепнаха. — Ала паметта й се връща. Сега вече не става въпрос само за кошмари. Струва ми се, че ако тя упорства, ако наистина упорства, нещата ще й се възстановят.
— Винаги сме знаели, че ще си спомни. Просто имаме нужда от още малко време.
— Време ли? — Подигравателният смях изплаши една катеричка. — Нямаме почти никакво време. Освен това тя разказва всичко на американеца. Вече станаха любовници, а и той е умен. Много умен. Понякога си мисля, че има подозрения.
— Това е глупаво. — Само че нервите им бяха опънати до крайност. Какво чак толкова да е заподозрял американецът? — Ако онзи идиот Хенри не се бе напил! По дяволите! — И двамата бяха станали свидетели на това, как плановете им пропадат заради пиянство и плътски желания. Никой от тях не съжаляваше, че се наложи да копаят гроб.
— Сега няма защо да го обсъждаме. Ако не успеем да я пипнем отново, размяната става невъзможна. Дебок си остава в затвора, пари няма и отмъщението пропада.
— Значи ще я отвлечем отново. Кой би заподозрял втори опит за отвличане толкова скоро!
— Веднъж вече я пипнахме! — Тук личеше не толкова разочарование, колкото страх. И двамата живееха в страх от мига, в който идентифицираха Бри в болницата.
— И ще ни падне в ръцете отново. Скоро. Много скоро.
— Ами американецът? Той не е толкова доверчив като принцесата.
— От него ще се отървем, той е излишен, както и принцесата ще стане излишна, ако си спомни прекалено много неща в близко бъдеще. Наблюдавай я внимателно. Знаеш какво трябва да направиш, ако стане нужда.
Малкият пистолет със заглушител бе скрит на сигурно място.
— Ако я убия и ти ще носиш вина за смъртта й.
Мисълта за убийство не ги притесни много. Притесненията, че можеше да се изправят пред провал, ги плашеха.
— И двамата го знаем. Можем да разчитаме на късмета само до бала.
— Този план е лудост. Да я отведем там, направо от двореца, и то докато е пълно с хора.
— Планът може да успее. Ти да не би да имаш по-добър? — За момент настъпи мълчание, но то бе изпълнено с неловкост.
— Господи, ще ми се да бях тук с нея, вместо онзи тъпак Хенри.
— Дръж си очите и ушите отворени. Спечели ли доверието й?
— Колкото и всички други.
— Тогава го използвай. Остават ни по-малко от две седмици.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Бри седеше с ръце, свити на скута, гърбът й изправен, а очите — втренчени право напред. Чакаше баща й да заговори. Въпроси, толкова много въпроси се трупаха в главата й. Отговори, също много отговори, трябваше да бъдат открити.
Коя беше тя? Казаха й, че е Нейна светлост Габриела Кординска, дъщеря, сестра. Член на семейство Бисет, едно от най-старите кралски семейства в Европа.
И каква беше? Научи, че е жена с отговорности, високо организирана, с чувство за дълг и доста дълбоки страсти. Но нещо се бе случило и й бе отнело жизненоважните дребни детайли, които дават завършен вид на човек. Едва сега започваше да се бори, за да си ги възвърне.
Кафе с приспивателно, черна стая, гласове. Стиснала нож, кръв по ръцете й. Имаше нужда от тези спомени, за да могат част от подробностите да бъдат забравени и погребани. Едва сега започваше да осъзнава нещата.
Стаята бе много тиха. През западния прозорец навлизаше мека светлина, която превръщаше червения килим в кръв, ала без да е проявено насилие.
— Значи смяташ, че в кафето, което Габриела е носела със себе си, е било разтворено приспивателно. — Армада говореше спокойно, докато гледаше червения термос на бюрото.
— Има логика. — Рийв беше останал прав. Гледаше право към Арманд, докато стоеше изправен край стола на Бри. — Също така съвпада и с този непрекъснато повтарящ се сън на Бри.