Смръщи чело при тези мисли и така го видя Бри за пръв път, когато отвори очи. Тя се загледа в мрачното, потъмняло от гняв лице, забеляза искрящите сини очи, стиснатите устни и застина. Къде тук свършваше сънят и започваше реалността, запита се Бри и се стегна. Болницата. Отмести поглед за миг, колкото да се увери, че бе все още на същото място. Пръстите й стиснаха чаршафите с такава сила, че кокалчетата й побеляха, ала гласът й прозвуча напълно спокоен.
— Кой сте вие?
Каквото и да се бе променило у нея през годините и през последната седмица, очите й си бяха същите. Светлокафяви, дълбоки. Пленителни. Рийв задържа ръце в джобовете си.
— Аз съм Рийв Макджий, приятел на баща ти.
Тя малко си отдъхна. Спомни си мъжа с уморените очи и военната стойка, който й каза, че й е баща. Никой нямаше представа каква неспокойна и мъчителна нощ бе прекарала, докато се опитваше да открие макар и проблясък от някакъв спомен.
— Познавате ли ме?
— Запознахме се преди няколко години, Ваша Светлост. — Очите, които го бяха очаровали при момичето, а сега и при жената, сякаш го поглъщаха. Тя има нужда от нещо, каза си той. Опитва се да се хване за нещо. — Беше на шестнадесетия ви рожден ден. Бяхте великолепна.
— Вие сте американец, Рийв Макджий.
За момент той се поколеба и присви очи.
— Да. Как познахте?
— По гласа ви. — Обзе я смущение и очите й не успяха да го скрият. Стори му се, че Бри упорито се опитва да задържи чутото. — Личи по гласа ви. Била съм там… Била ли съм там?
— Да, Ваша Светлост.
Той знае, помисли си тя. Знае, но това бе само предположение.
— Нищо. — В очите й нахлуха сълзи, ала Бри ги потисна. Бе не по-малко силна от баща си. — Можете ли да си представите — започна уверено тя, — какво е да се събудите и да няма за какво да се захванете? Животът ми е като празна бяла страница. Трябва да разчитам на другите да ми кажат какво има на нея. Какво се е случило с мен?
— Ваша Светлост…
— Трябва ли да ме наричате така? — попита Бри.
Проявата на нетърпение го стресна. Опита се да потисне усмивката си. Опита се да не изпитва възхищение към нея.
— Не — отвърна простичко Рийв и се настани удобно на самия край на леглото й. — Как искаш да те наричам?
— По име. — Тя премести раздразнено поглед към превръзката на китката си. С това скоро ще трябва да се приключи, реши Бри, а след това успя да се изправи. — Казаха ми, че съм Габриела.
— По-често те наричат Бри.
Тя притихна за миг, докато се опитваше да открие нещо познато. Празната страница си оставаше празна.
— Добре тогава. А сега ми кажи какво се е случил с мен.
— Все още не знаем подробности.
— Трябва да ми кажеш — настоя Бри, без да откъсва очи от него. — Ако не всичко, то поне това, което знаеш. Искам да разбера.
Той плъзна поглед по младата жена. Крехка, да, но под тази нежна крехкост се криеше истинска сила. Бри трябваше отново да я преоткрие.
— Миналата неделя, следобед, си отишла да се поразходиш в провинцията. На следващия ден са открили колата ти изоставена. Имало е няколко телефонни обаждания. Искания за откуп. Твърди се, че си била отвлечена и са те крили някъде. — Рийв не спомена за заплахите какво ще й сторят, ако не бъдат изпълнени исканията за откупа. Не спомена и че откупът не бе уточнен и варираше от нечувани суми до освобождаването на някои затворници.
— Била съм отвлечена? — Пръстите й се стрелнаха и стиснаха неговите. Видя образи, сенки. Малка тъмна стаичка. Миризма на… На керосин и плесен. Спомни си как й се повдигаше, как я болеше главата. Ужасът отново се завърна, ала нищо повече. — Не мога да си припомня ясно — прошепна тя. — Не знам как, но съм сигурна, че е вярно, ала всичко е сякаш обгърнато с воал, който не мога да отместя.
— Аз не съм лекар — подзе рязко той, защото стремежът й да открие себе си го бе разтърсил. — Но бих те посъветвал да не се насилваш. Ще си спомниш, когато си готова да си спомниш.
— Лесно ти е да го кажеш. — Бри пусна ръката му. — Някой ми е откраднал живота, господин Макджий… А твоята роля каква е била? — попита неочаквано тя. — Любовници ли сме били?
Веждите му рязко се вдигнаха. Бри май не губеше време в празни приказки. Нито пък, както му се стори, макар и поразвеселен, бе очарована от такава възможност.
— Не. Както вече ти казах, единствения път, когато се срещнахме, бе на шестнадесетия ти рожден ден. Бащите ни са приятели. Сигурно щяха да се подразнят, ако те бях прелъстил.
— Разбирам. Тогава защо си тук?
— Баща ти ме помоли да дойда. Загрижен е за безопасността ти.