— И-и! — каза плахо циганчето.
— Ама то не е жив смок. Той е направен, момче, от сто ока восък, люспите му са от жълтици, а очите му — от безценни камъни.
Циганчето зацъка с уста, поразено от учудване, захласнато от вълшебните думи на доктора.
— В тая пещера живее бялата кукувица, благословена от Господа с безсмъртие. Ще рече — да не умира во веки веков. Тая бяла кукувица някога била царска дъщеря. Тя се влюбила в най-бедния войник, пазач на царските палати. Баща и се разсърдил и хвърлил войника в огнена пещ. Дъщеря му от скръб се хвърлила при него и изгоряла. Бог превърнал душата и на бяла кукувица.
Докторът се прокашля и замълча. Реката тихо и равно шумолене, сякаш продължаваше чудната приказка. Сърцето на Рустем, развълнувано от подвига на влюбената девойка, биеше неудържимо.
— Е, после, чичо Горане?
Докторът протегна изтръпналите си крака, изпъшка и стана.
— Ако видиш тая кукувица — каза той, — и паднеш да и се поклониш и викнеш три пъти: Сестрице, бяла кукувице, той те обича още! — тя ще те заведе в пещерата и ще ти предаде скритото имане.
Докторът нагази пак в реката, наведе се и почна да се взира по пясъка.
— Да имам разковниче, може и тая кукувица да видя! — каза Рустем. И като стана, погледна слънцето, тръгна из ливадата и почна да рови тревата с тоягата си.
Денят бе се смълчал и със спрян дъх се бе заслушал в мечтателната песен на реката, в нейните откъслечни дълбоки въздишки, недомлъвки и томления.
Идин кълвач удари рязко няколко пъти по кората на една стара върба и също се заслуша.