Разпознал звуците на отдаването, Дерек я целуваше страстно със смесица от триумф и облекчение. Поне тази вечер нямаше да го измъчват празните часове, терзаещото го униние. Той щеше да удовлетвори страстта си с нея, след което щеше да я забрави… щеше да я дари с цялото удоволствие, което никога нямаше да достави на Сара Филдинг… Сара… Проклета да е, дето се натрапваше в мислите му дори сега. Ала навярно това и следваше да се очаква. По някакъв начин тази жена удивително приличаше на Сара. Имаше същата мека и брилянтна алабастрова кожа, а под упоителния й парфюм се долавяше същото фино деликатно ухание… Имаше същият ръст… форми.
Той застина. Шокът от внезапното проумяване на истината му подейства като удар в гърдите. Той грубо отдръпна устни от нейните, изправи се на дивана на лакти и се надвеси над нея, дишайки тежко. Горестните въздишки не бяха в състояние да го омилостивят. Нищо не беше в състояние да го облекчи.
— Не е възможно да си ти — гневно изригнаха думите от гърлото му. — О, проклет да съм, не е възможно…
Сара се извърна настрани, щом треперещата му длан се пресегна към лицето й и свали маската. Премрежените му лазурносини очи издаваха ужас. Бе пребледнял, а белегът му подчертаваше драстично грубия си релеф.
Дерек бе убеден, че не би могъл да бъде по-възбуден, отколкото в този момент, ала щом впери поглед в нея, почувства болезнен спазъм долу в корема си. Лудото, крещящо пулсиране на кръвта предизвика гърч в цялата му снага.
Устните на Сара се навлажниха.
— Мистър Крейвън…
— Погледнете се. О, Господи… — погледът на Дерек пламтеше над блестящия овал на гърдите й, над подутите й от целувки устни. — Заповядах ти да не идваш тук — той разроши с пръсти буйните й, разпилени като водопад червеникавокафяви къдри. — Защо го стори?
— П-проучванията ми… — тя запелтечи едничката дума, която сякаш можеше да обясни всичко.
— Господи! — по тъмното му, жестоко и страстно лице се изписа уплаха. Изглеждаше така, сякаш бе готов всеки миг да я убие.
Макар и да й се струваше излишно, Сара се опита да се защити.
— Не исках да стигаме толкова далеч — изломоти тя. — Съжалявам. Случи се толкова бързо. Бях пийнала. Всичко ми се струваше нереално. А вие бяхте толкова, толкова… — тя замлъкна, съзнавайки колко неуместни са обясненията й.
Той остана безмълвен, тежестта на снагата му я приковаваше към дивана. Твърдият натиск на пробудената му мъжественост сякаш я изгаряше изпод пластовете дрехи. Сара с неудобство се раздвижи под него.
— Остани спокойно! — мъчително преглътна Дерек, погледът му шареше по сочната й, изкусително оголена гръд. — Ти и твоите… проучвания — изрече думата, сякаш беше неприлична. Обхвана с ръка гърдата й и пръстите му затъркаха зърното, докато то не се превърна в корава цветна пъпка. Опитваше се да й предостави възможност сама да вземе решение, ала тялото му не му се подчиняваше. Всяка негова фибра с крясък се съпротивляваше. Той я желаеше. Би дал всичко на света, за да може да проникне в нея. Дишайки пресекливо, той отчаяно се бореше да обуздае това желание.
— Искаше ми се да бъда някоя друга, а не самата себе си — извика тя в нещастието си. — Жената, с която… бихте танцувал… и желал. И даже сега… не съжалявам за това, което сторих. Можете да не изпитвате никакво влечение към Сара Филдинг, ала поне почувствахте нещо към жената, на която се престорих, и това…
— Въобразяваш си, че не те желая? — запита я той с дрезгав от възбудата глас.
— Узнах това, след като отказахте да ме целунете тази, сутрин…
— Това ли било? Жадувала си отмъщение, понеже не съм… — Крейвън сякаш се задушаваше, произнасяйки тези думи. Щом възвърна отново дар слово, в гласа му прозвуча акцентът на кокни. — Не ти ли бе доста’чно, че се влачех след теб като шугаво псе, откакто цъфна тук…
— Шугаво псе? — повтори тя объркана.
— Дръж си езика зад зъбите, преди да съм свършил — той прихлупи с длани лицето й, прострелвайки я с яростен поглед. — Тази сутрин те желаех, ти, малка лъжкиньо. Желая те от първия миг, в който… Стой спокойно! — той изръмжа последните две думи с грубост, от която тя се сви. Моментално престана да трепери. Той преглътна мъчително и си наложи да продължи. — Не мърдай, или няма да съумея да се спра. Чуй ме сега. Ще ти позволя да си тръгнеш… и ще напуснеш града. За добро. Не се завръщай повече в клуба.
— Никога?
— Точно така. Върви си в селото си.
— Но защо? — отчаяно запита Сара. Сълзи на унижение се търкулнаха от очите й.