— Мое сладко момиченце, ще те заведа точно на мястото, към което принадлежиш — обеща й той с похотлива усмивка и плъзна дръзко ръце около снагата й. Сара отскочи с приглушен вик, ала попадна право в обятията на спътниците му. Те я стискаха здраво и се присмиваха на опитите й да се откопчи.
— Къде да я заведем? — попита единият.
— Към моста — долетя незабавно отзивчивият отговор. — Зная едно чудесно местенце, където можем да си поиграем. Ще изчакваме реда си учтиво — както подобава на джентълмени — и… ако вдига много гюрултия, ще я хвърлим във водите на Темза.
Останалите двама се запревиваха от смях.
— Пуснете ме! Не съм проститутка! Не съм…
— Да, ти си добро момиче — успокои я притворно първият. — Млада, хубава курва, която не би имала нищо против да се позабавлява с няколко прекрасни непознати ергена…
— Не…
— Не се тревожи, миличка, уверявам те, че ще ни харесаш. Ние сме чудесни момчета. Никога преди не сме давали повод на проститутка да се оплаква, нали?
— Кълна се! — увери го вторият.
— След това сама ще предпочетеш да ни платиш! — добави другият и тримата, залитайки от алкохолния унес, я повлякоха със себе си. Сара пищеше и яростно се бореше с нокти и зъби, правейки отчаяни опити с все сила да се отскубне. Раздразнен от лудото й дращене, един от нападателите я зашлеви по бузата.
— Не ставай глупачка, момиченце. Нямаме намерение да те убием — само искаме да си поиграем на „вдигни опашка“.
Сара никога не бе надавала подобни ужасяващи викове в живота си, лудите й крясъци раздираха въздуха. Тя откри неподозирани сили в ужаса си, чувствайки как ноктите й раздират кожата на похитителите й, полусвитите й юмруци налагаха със силни удари ръцете, които я държаха… ала напразно. Ту я мъкнеха, ту я влачеха. Дробовете й отчаяно се бореха за глътка въздух, за поредния ужасен сърцераздирателен писък. Внезапно я повалиха на улицата и приклещиха хълбоците й. Викът й застина на гърлото. Тя седна на земята, замаяна, вцепенена.
Строен, тъмен силует изникна пред погледа й, движещ се с особена котешка грациозност. Сара дочу тежко строполясване, масивна тояга изписа във въздуха яростни аркообразни движения. Двамина от нападателите й се свлякоха с глухи, болезнени стонове на земята. Третият крещеше нещо гневно и заканително и яростно отстъпваше заднишком.
— Какво правиш? — огласяваше той въздуха с вика си. — Какво те прихвана? Ти, невежа свиньо… Ще те видя на бесилото заради тази постъпка.
Сара вдигна длан над очите си и изумена се взря в привидението. Отначало си помисли, че се е завърнал Дженър, за да я спаси. Ала при по-внимателно вглеждане разпозна набразденото от белега лице на Дерек Крейвън, грубо като примитивна бойна маска, осветена от червеникав отблясък. Той стоеше с разкрачени нозе и приведена брадичка. В едната си ръка държеше тежка тояга, любимото оръжие на гангстерите от бордеите. Дори не извърна към Сара очи, само пронизваше със смразяващ поглед клетата човешка останка, подобно на изгладнял до стръв чакал.
Заговори през стиснати зъби.
— Взимай приятелчетата си и се измитай.
Строполените на земята негодяи се мъчеха да се изправят на крака, единият от тях притискаше с ръка кървящата си глава, другият се бе хванал за хълбока. Третият, долавяйки акцента в гласа на Дерек, не се и помръдна.
— Добре наконтен кокни, това си ти, нали? Значи красивата перушина вече не е по вкуса ти? Ще ти дам мангизи да си намериш нещо по-свястно. Ще представляваш Бо Брумел от Ийст енд. Само ни остави тази курва.
— Омитайте се.
— Дори ти предлагам да си я поделим, ти ще бъдеш първият, който ще й се наслади…
— Тя е моя — заплашително изръмжа Дерек и вдигна застрашително тоягата на няколко сантиметра.
По негласно споразумение двамата ранени мъже предпазливо се оттеглиха настрани. Третият колебливо и раздразнено се взираше в Дерек.
— Твърдоглав идиот — възкликна накрая той. — Вземай си малката кучка тогава! — с презрителен жест си прехапа палеца и побърза да се присъедини към приятелите си, които се изнизваха вече надолу по улицата.
Сара се изправи и залитна към Крейвън. Той стоеше на три крачки от нея, загърнат в черната си пелерина с толкова ожесточено и грубо лице, че тя едва не го взе за самия Сатана. На устата й напираха думи на благодарност и извинение, ала бе прекалено засрамена от себе си, за да ги произнесе. Наместо това притвори клепачи и се притисна към него, преструвайки се отчаяно, че времето е изчезнало и те се носят завинаги заедно в бездната извън границите на земята, към океан от блещукащи звезди…