Химерите бяха краткотрайни. Скоро се добраха до малък парк, опасен от безлюдни улици. Дерек закова коня си, скокна от него и й протегна ръце да слезе. Прихваната за талията, Сара се свлече от седлото. Той си тръгна в същия миг, след като нозете й докоснаха земята и се отдалечи от нея към края на парка.
Сара го настигна и застана няколко крачки встрани. Разтвори устни и гърлото й загъргори, ала не съумя да произнесе ни звук.
Дерек се извърна и потърка брадичката си с ръка, вперил поглед в нея.
Тя бе погълната от чувство на безкрайна безнадеждност, очаквайки да я срази с някоя саркастична забележка. Ала той продължаваше безмълвно да я наблюдава с непроницаемо, безстрастно лице. Сякаш очакваше и най-неуловимия знак, най-слабото загатване от нейна страна. Напрежението трая няколко секунди, докато накрая Сара не избухна в плач. В риданието си протегна треперещи длани към лицето си, за да изтрие пороя от разкаяни сълзи.
— Толкова съжалявам — изхлипа безпомощно тя.
Той внезапно се озова с един скок до нея, леко докосна дланите и раменете й и сетне рязко, сякаш изгорен, отдръпна ръце.
— Не, недей. Недей. Нали се чувстваш добре сега — той деликатно се пресегна и нежно я погали по тила. — Не плачи. Всичко е наред. По дяволите. Не го прави.
Ала тъй като тя продължаваше да хлипа, Дерек объркан и отчаян се засуети около нея. Той притежаваше великолепен опит в прелъстяването на жените и измамването им, в разчупването на тяхната защитна маска… във всичко, освен в успокояването. Никой досега не го бе изисквал от него.
— Хайде, хайде, стига — мърмореше той, както бе чувал хиляди пъти Лили Рейфорд да успокоява плачещите си деца. — Хайде, стига.
Ненадейно тя се притисна до него и опря тесните си длани на гърдите му. Дългите й разпилени кестеняви кичури коса се спускаха като разискрен водопад, оплитайки го във фина червеникавокафява паяжинна мрежа. Уплашен, той се опита да я отблъсне настрана. Ала наместо това ръцете му се плъзнаха по снагата й, докато двамата не прилепиха плътно телата си едно в друго.
— Мис Филдинг — прошепна той с невероятно усилие. — Сара… — тя се сгуши по-плътно в обятията му, заглушавайки хлиповете в яката на ризата му.
Дерек изруга и трескаво притисна устни към челото й. Опита се да се съсредоточи върху мразовития нощен въздух, ала почувства в слабините си добре познатата болезнена тръпка. Невъзможно му бе да остане безразличен, чувствайки плътно долепеното до него тяло на Сара. Той бе само един долен шарлатанин… посредствен мошеник, изпепелен от грубо, страстно, плътско желание. Погали косите й и притисна главата й до рамото си с такава сила, сякаш щеше да я смаже.
— Всичко е наред — дрезгаво прошепна той. — Няма никаква опасност вече. Престани да плачеш.
— А-аз никога нямаше да тръгна с мистър Дженър, ала бях толкова разгневена от вашето, вашето…
— Да, зная — той забърника в джоба на палтото си и измъкна оттам носна кърпичка. Неловко я положи върху мокрото й лице. — Ето. Вземи.
Тя попи сълзите от бузите си.
— О, б-благодаря ви.
— Дженър нарани ли те?
— Не, но ме заряза тъкмо в средата на тази тълпа и блъсканицата… — брадичката й потрепери, от очите й повторно рукнаха сълзи, ала Дерек разтревожено я прекъсна:
— Тихо, тихо. Сега си в безопасност. А аз ще извия врата на Иво Дженър… след като естествено извия твоя затова, че си напуснала клуба заедно с него — ръцете му се мушнаха под пелерината й до облечения й в кадифе гръб и погладиха стегнатите й мускули.
Сара изхлипа за сетен път. Прилепи тяло до неговото, треперейки.
— Вие ме спасихте тази вечер. Никога няма да мога достатъчно да ви се отблагодаря.
— Не мисли за мен. Сега сме квит.
— Толкова съм ви благодарна — настоятелно прошепна тя.
— Не бъди. Аз сам нося отговорност за някои от случилите се неща. Трябваше да те разпозная под маската — очите му огледаха искрящото й, обляно в сълзи лице. — Навярно сам съм виновен в някои отношения.
Сара стоеше спокойна, и двамата притискаха ръце под пелерините си. С едната си длан той докосна гърдата й, с другата я погали по тила.
— Откъде взе тази рокля — я запита той, дъхът му чертаеше бели струйки пара из мразовития въздух.
— От лейди Рейфорд.
— Разбира се — изсмя се саркастично той. — Прилича на дрехите, с които би се облякла — той надникна в отвора на пелерината, където можеше да се съзре вълнуващата падинка между гърдите й. Погали с пръст връхчетата им и я замилва по мястото, където кадифето се допираше до бялата й копринена кожа. — Макар че формите ти я запълват по различен начин.