Сара се престори, че не забелязва нежната му милувка, макар че кръвта й забушува и зърната й потръпнаха под кадифената броня.
— Лейди Рейфорд беше много мила. Не бива да я обвинявате. Идеята да присъствам на бала тази вечер бе изцяло моя. Вината е само в мен, в никой друг.
— Подозирам, че Лили и Уърти дяволски са се постарали да ти помогнат — дланите му я галеха, докато трепетът на удоволствието не я зашемети изцяло. Той й говореше тихо, заровил лице в косите й.
— Студено ли ти е?
— Не — прошепна тя. Жарък огън обгаряше всяка нейна фибра. Чувстваше се тъй, сякаш бе погълнала някакъв тежък концентрат, хилядократно по-силен от виното.
Дерек наклони главата й назад и пронизително се вгледа в очите й.
— Искам да забравиш всичко, което се случи тази вечер.
— Но защо?
— Защото утре се връщаш обратно в селото си. Ще се омъжиш за своя мистър Кингсфийлд.
— Кингсууд.
— Ууд — нетърпеливо повтори той. Сара навлажни пресъхналите си устни.
— Ще забравите ли всичко, което се случи, мистър Крейвън?
— Да — погледът му пробяга по малиновите й устни и той се извърна и тръгна напред.
За миг изгубила опора, Сара залитна, но бързо възвърна равновесието си. Дълбоко в себе си се бе надявала да й каже, че е настъпило времето да си тръгне, ала изглежда, че той не бързаше особено. Тя се добра до близката дървена ограда и се облегна на най-високия стълб.
— Няма ли да се върнем в клуба? — запита тя и го последва.
— За какво? От празненството е останало твърде малко след полицията, благодарение на твоя приятел Дженър. Вече няма гости, няма хазартни игри… и за твое щастие, няма вече пунш.
— Пуншът беше толкова опияняващ — призна тя.
Той се разсмя, наблюдавайки проницателно зачервените й бузи и несигурното равновесие на тялото й.
— Ти все още летиш твърде високо като детско хвърчило, ангел мой.
Успокоена, че той вече не й е разгневен, Сара преплете ръце и се вгледа в тихите, безлюдни улички. Вятърът разнасяше лекият повей на далечна мъгла, макар и това да бе само игра на въображението й. Запита се дали мрачната им цел бе постигната, дали се бяха наслаждавали, разкъсвайки трупа на разбойника. Мисълта за това я накара да потръпне и тя призна на Дерек какво Дженър й бе разправил за тълпата. Той я слушаше, без да се удиви.
— Как могат хората да се държат по такъв начин? — запита Сара. — Как могат да наблюдават екзекуции за забавление? Не мога да го разбера.
— И аз правех същото, когато бях малко момче.
Челюстта й провисна.
— Ходели сте на екзекуции и-и на публичен бой с камшик, и на разкъсване на труп, и… но не сте се забавлявали. Това би било невъзможно.
Дерек издържа погледа й, без да трепне.
— Сега не намирам удоволствие в чуждата смърт. Ала съществуваше време, когато изпитвах очарование от нея.
Разтревожена от признанието му, Сара си припомни, че като дете той бе живял в геената на престъплението и греха, израсъл бе в публични домове, разбойнически вертепи и свърталищата на бордеите. Ала въпреки това трудно й бе да си представи образа му на забавляващ се, докато осъденият се гърчи в клупа на въжето.
— Какво сте изпитвали, когато сте наблюдавали как бесят човек? — запита тя.
— Чувството, че съм късметлия. Най-малкото, не аз бях там, горе, на бесилката. Бях гладен и беден като пукнато гърне… ала поне нямах въже, увито около шията.
— И това ви помагаше да се чувствате по-добре във вашето положение?
— Нямах „положение“, мис Филдинг. Биех се, мамех, крадях всичко — храната, с която засищах глада си, джинът, който поглъщах… за жени, понякога.
Сара леко се изчерви.
— Минавало ли ви е през ум да се трудите честно? Работели сте понякога. Съобщи ми го Уърти.
— Труд… да. Честен? — той поклати глава и изсумтя с горчива, подигравателна усмивка. — Тогава нищо не знаете.
Сара за миг замълча.
— Бих искала да зная — внезапно промълви тя.
— За да натрупате повече материал за вашите проучвания?
— Не, съвсем не поради тази причина — тя импулсивно го стисна за ръка. — Моля ви. Никога не бих издала личната ви тайна.