Утринният въздух, сив, мъглив, изпълнен с трептящи радиоактивни прашинки го блъсна в носа и Рик пое неволно глътка от смъртоносната зараза. После, докато приближаваше до собствения си участък земя, който притежаваше заедно с просторния апартамент долу, той реши, че подобен израз е твърде пресилен. Радиоактивното наследство от Последната Световна Война отдавна бе снизило своята интензивност. Онези, които не бяха успели да надживеят праха сами се бяха превърнали в прах преди много години, а радиацията, отслабнала значително с времето сега поразяваше единствено умствените способности и генетичните заложби. Но независимо от оловните предпазители прахът — без съмнение — проникваше всеки ден в него, носейки със себе си неизменният смъртоносен товар. Докато не реши да емигрира. До момента ежемесечните медицински прегледи го определяха като нормален в способността да създава поколение в рамките, определени от закона. Но нищо чудно някой от следващите профилактични прегледи в Полицейското управление на Сан Франциско да покаже друг резултат. От именно такива „нормални“ като него нерядко се раждаше поколение от мутанти, жертви на вездесъщия прах. Основният лозунг, който не слизаше от стените, екраните на телевизорите и правителствените брошури си оставаше неизменен: „Емигрирай или дегенерирай! Избери сам!“
„Съвършено вярно“ — помисли си Рик докато отваряше вратата на неговото миниатюрно пасище, където го очакваше електроовцата. „Но аз не мога да емигрирам заради моята работа“.
Бил Барбър, притежателят на съседното пасище и съсед по апартамент го поздрави. И той, подобно на Рик, се беше облякъл за работа, но пътьом бе прескочил да нагледа своя питомец.
— Моята кобилка, — обяви тържествено Бил, — е бременна.
Той посочи с пръст едрата перчерънска кобила, която гледаше с празен поглед в пространството. — Какво ще кажете за това?
— Ще кажа, че съвсем скоро ще имате два коня — отвърна Рик. Беше застанал до електроовцата, която не го изпускаше от поглед, в случай, че й е донесъл овесена кифла. В електронния фалшификат имаше микросхема за разпознаване на овесената кифла, при вида й тя с е надигаше непринудено и пристъпваше към него. — И от какво е бременна? — запита той. — От вятъра?
— Купих специално за нея най-висококачествената оплождаща плазма, която се предлага в Калифорния — осведоми го Барбър. — Имам известни връзки в щатския департамент по животновъдство. Не помните ли, че миналата седмица от там изпратиха инспектор, за да прегледа Джуди? С нетърпение очакват да роди, породата й е много ценна — Барбър потупа гордо шията на кобилата и тя изви глава към него.
— А не ви ли е минавало през ума да я продадете? — запита Рик. Страшно много искаше да има собствен жив кон, или някакво истинско животно. Нямаше нищо по-подтискащо от това да притежаваш фалшив питомец. Но като се имаше пред вид социалното им положение, налагаше се да се примирят с това. Друга възможност просто нямаха. Дори и той да се беше примирил, не биваше да забравя Айран. А на нея й тежеше — и то много.
— Неморално е да продам моята кобила — заяви Барбър.
— Тогава ми продайте жребчето. Да имаш две животни е по-неморално, отколкото да не притежаваш нито едно.
— Какво искате да кажете? — Барбър го погледна изненадано. — Много хора притежават по две, три и четири собствени животни, да не говорим за Фред Уошборн, притежателят на завода за хлорела където работи брат ми. Той има пет. Четохте ли статията за неговата патица във вчерашния брой на „Хроникъл“?Там се твърди, че това е най-едрият екземпляр по цялото Западно крайбрежие.
Очите на Барбър блеснаха при мисълта за подобно богатство и той постепенно потъна в транс.
Рик затършува в джоба си и извади омазненото и захабено от употреба копие на Сидни — каталог-ценоразпис на животни и птици, януарско издание. Той плъзна пръст по съдържанието, намери раздела „жребци“ (виж коне — потомство) и веднага определи осреднената цена за страната.
— Мога да закупя перчерънски жребец от Сидни за пет хиляди долара — произнесе на глас той.
— Не, не можете — поклати глава Барбър. — Погледнете внимателно — разделът е отпечатан в курсив. Това означава, че в момента не разполагат със стоката, но такава би била цената ако я имаха.
— Да предположим, — каза Рик, — че ви плащам по петстотин долара на месец в продължение на десет месеца. Пълна каталожна цена.