— Не съм упълномощен да предоставям такава информация, Нора.
— Но не си упълномощен и да разстройваш жената, която Конър обичаше, при това точно преди погребалната церемония.
Чувството му за вина очевидно надделя над професионалната етика.
— По силата на завещанието на Конър сестра му Елизабет ще има права върху две трети от наследството, включително и къщата – заяви той с приглушен глас. – Както вече ти казах, те бяха много близки.
— А останалото?
— Две негови братовчедки от Сан Диего ще получат солидни суми. Останалото ще отиде за различни благотворителни организации.
— Това е добре – кимна Нора с леко смекчен тон.
— Да, така е – съгласи се Марк. – Конър, макар и посвоему, бе способен на щедри жестове. По дяволите, освен това беше добър в много други отношения.
Нора отново кимна:
— Конър беше изключителен, Марк. Но не трябва ли вече да влизаме вътре?
≈ 24 ≈
Службата беше много хубава, тъжна и затрогваща. Църквата „Сейнт Мери“, зад която в далечината се мержелееха очертанията на отлично поддържаното гробище „Слийпи Холоу“, беше безупречно място за подобни траурни церемонии.
Или поне така изглеждаше на всички, освен на Нора. И макар че не бе организирано изреждане на присъстващите за поднасяне на съболезнования на опечалените близки на покойника, хората все пак се отбиваха при нея, за да й кажат по нещо утешително. Тя вече познаваше някои от приятелите и партньорите на Конър, а за други бе слушала от него. Останалите сами се представяха, като добавяха по няколко фрази, за да изразят съпричастността си към нейната скръб.
През цялото време – както в църквата, така и по-късно на гробището – Елизабет Браун се държеше на разстояние от нея. Не че Нора се вълнуваше особено от това. Всъщност сестрата на Конър й направи услуга – именно тя, макар и неволно, подхвана версията, че последният човек, който би желал смъртта на Конър, е жената, която би спечелила милиони, ако се бе омъжила за него.
Но когато се прибраха в Уестчестър, където присъстващите на погребението бяха поканени на събиране в памет на покойния, за да хапнат, пийнат и още веднъж да изкажат съболезнованията си, Елизабет най-после благоволи да се приближи до нея.
— Направи ми впечатление, че не пиеш – заговори я Елизабет. – Дори в ден като този.
Нора държеше в ръка чаша минерална вода.
— О, пия. Но днес предпочитам да се огранича с минералната вода.
— Днес ние двете нямахме много възможности да си поговорим, нали? – продължи Елизабет. – Бих искала да ти благодаря за всичко, което направи за уреждането на службата и погребението. Не мисля, че бих могла да се справя сама. – Очите й отново се насълзиха.
— Няма защо да ми благодариш. Предполагам, че все пак донякъде бях задължена, след като живея тук. Искам да кажа не точно тук, но…
— Знам, Нора. Всъщност точно за това ми се иска да говоря с теб.
Край тях премина един мъж, колега на Конър от Гринич. Елизабет изчака, за да не дочуе някоя фраза от разговора им.
— Хайде – подкани я Нора. – Нека да излезем навън за малко.
Тя поведе Елизабет навън през вратата и после по широките каменни плочи на алеята към оградата. Не след дълго двете жени останаха сами. Може би бе настъпило времето да говорят по-открито?
— Редно е да ти кажа – започна Елизабет, – че имах дълъг разговор с Марк Тилингам. Оказва се, че Конър ми е оставил тази къща.
Реакцията на Нора беше безукорна:
— Наистина ли? Е, това е добра новина. Мога само да се радвам, че остава в семейството. И точно на теб, Лизи.
— О, да, това е много благородно от негова страна. Но последното, което бих сторила, е да се преместя да живея тук – промълви Елизабет. Помълча за кратко, после отметна глава, като че ли не можеше да довърши фразата. Сълзите вече се стичаха по бузите й. – Просто не бих могла.
— Разбирам – рече Нора. – Но можеш да предложиш къщата за продажба, Лизи.
— Да, предполагам, че няма да е трудно да се продаде. Но нищо не ме принуждава да бързам. – След кратка пауза тя продължи: – Именно затова най-много исках да поговоря с теб. Първо, искам да се чувстваш свободна да използваш този дом, докато желаеш. Зная, че това би искал Конър.
— Това е изключително мило от твоя страна – призна Нора. – Но не е необходимо. Ще се справя сама.
— Помолих Марк да поеме всички разходи по поддържането на имота. Поне това ние двамата можем да сторим. Но искам от теб, Нора, да запазиш мебелите и вещите. Нали именно заради тях си се запознала с Конър.
Нора се усмихна. От всяка дума струеше чувството за вина, загнездило се в сърцето на Елизабет. Първоначално тя се опасяваше да не би годеницата на брат й да предяви претенции към наследството му. Но ето че Елизабет бе променила мнението си за Нора и щедрият й жест бе нейният начин да признае, че е сгрешила. Което всъщност си бе точно така. Или поне в чисто финансов смисъл.