По стените висяха няколко оригинални платна на Моне, Томас Коул* и Магрит**. В библиотеката можеше да се види бюро от епохата на крал Джордж III, което някога е било притежание на финансиста Джей Пи Морган. Пак там се съхраняваше кутията за пури, поднесена на Кастро от Ричард Никсън, заедно със свидетелството за нейния произход. А винарската изба в подземието, която побираше четири хиляди бутилки, беше винаги пълна.
[* Американски художник (1801-1848), представител на школата, Хъдзън Ривър“. – Б.пр.]
[** Рене Магрит (1898-1967), белгийски художник, сюрреалист. – Б.пр.]
Наистина Конър бе наел една от най-добрите декораторки в Ню Йорк. Всъщност той бе останал до такава степен впечатлен от нея, че почти незабавно й определи среща. Шест месеца по-късно тя вече го завързваше в леглото.
А той никога досега не се бе чувствал по-щастлив, по-влюбен и по-жив.
Преди пет години бе открил изумителното чудо на любовта, но съдбата му бе отнела това най-ценно богатство. Мойра, годеницата му, бе умряла от рак. Никога не бе мислил, че отново ще се влюби, докато внезапно не срещна изумителната Нора Синклер.
Нора прекоси мраморното преддверие и мина покрай вратата на трапезарията. Имаше достатъчно време, преди да замине, за да задоволи апетита, който бе събудила у Конър.
Влезе в кухнята. Това бе любимото й помещение в огромната къща. Преди да се запише в нюйоркското училище по вътрешно обзавеждане, тя се колебаеше дали да не се отдаде на кулинарното изкуство. Дори възнамеряваше да замине за Париж, за да се включи към курсовете „Льо Кордон Бльо“*.
[*Синята лента (фр.) – прочута школа за висше кулинарно майсторство в Париж. – Б.пр.]
И макар че накрая предпочете да украсява домове вместо блюда, готвенето си остана нейна страст. Успокояваше я. Помагаше й да подрежда мислите си. Така бе дори сега, когато се зае с приготвянето на толкова лесна рецепта като любимата на Конър – голям, пикантен двоен чийзбургер с повече лук и разбира се – с хайвер.
След четвърт час тя се провикна:
— Скъпи, почти е готово. А ти?
Облечен отново с шорти и тениска, той слезе по стълбите и застана зад Нора, надвесена над печката.
— Няма друго такова кътче на земята… – поде той.
— … където бих искал да бъда – присъедини се тя. Това бе един от любимите им изрази. Нещо като обща мантра. Или обещание да прекарват заедно колкото е възможно повече време, което с оглед на напрегнатата работа на всеки от тях винаги беше като заслужена награда.
Той се надвеси над рамото й, докато тя режеше една голяма глава лук.
— Хм, никога ли не ти потичат сълзи от лука?
— Не.
Конър се настани на стол до кухненската маса.
— Кога ще дойде да те вземе колата под наем?
— След по-малко от час.
Той кимна, но пръстите му продължаваха нервно да мачкат подложката за чинията.
— А къде живее този твой загадъчен клиент, който те принуждава да работиш дори в неделя?
— В Бостън – отвърна тя. – Някакъв пенсионер, който наскоро си е купил огромна къща от кафяв камък в квартал Бак Бей.
Нора разряза едно солидно сусамено хлебче и го натъпка с всички продукти. Извади от хладилника бутилка светла бира „Амстел“ за Конър и минерална вода „Евиан“ за себе си.
— По-добре, отколкото в „Смити Воленски“* – възторжено обяви той още след първата хапка. – Длъжен съм да добавя, че освен това техният главен готвач съвсем не е така чаровен.
[* Верига ресторанти в Ню Йорк, предлагащи великолепни стекове шницели, пържоли и бургери. – Б.пр.]
— Взех ти „Гретер“, онзи с малините – усмихна се тя.
Според нея „Гретер“ беше най-добрият сладолед – толкова съблазнителен, че си струваше човек да го поръча, макар и чак от Синсинати.
Нора отпи глътка вода и продължи да го наблюдава как лакомо поглъща кулинарното й постижение. Винаги го правеше. Какъв завиден апетит! Браво на него.
— Господи, обичам те – внезапно се разнежи той.
— И аз те обичам. – Нора замлъкна и се взря в сините му очи. – И аз. Дори нещо повече: обожавам те.
Конър разпери ръце.
— Тогава какво чакаме?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че тук вече има повече твои дрехи, отколкото мои.
Нора примигна няколко пъти.
— Това ли е твоята представа за предложение за женитба?
— Не. Ето това е моята представа.
Той бръкна в джоба на шортите си и извади елегантна малка кутийка с характерния за „Тифани“ тъмносин цвят. Коленичи пред нея и постави кутийката в ръката й с думите:
— Нора Синклер, ти ме направи невероятно щастлив. Не мога да повярвам, че най-после те открих. Ще се омъжиш ли за мен?