Зън.
Благодаря ти, Моли.
Посегнах към слушалката и се постарах да звуча колкото можеше по-изнервен.
— Ало, Нора, още ли си насреща?
— Още съм насреща – изрече тя.
В момента бях готов да се обзаложа, на каквото желаете, че никак не бе щастлива от изчакването.
— Би ли ме извинила за още една секунда, става ли?
Изключих линията, преди да може да възрази. Отново се взрях в тавана. Хиляда сто и едно, хиляда сто и две… Когато преброих до хиляда сто и петнадесет, отново включих линията и започнах с едно дълбоко вдишване:
— Господи, безкрайно съжалявам, че те принудих да ме чакаш, Нора – промълвих уморено, като този път се постарах да звуча колкото се може по-извинително. – Налагаше се да приключа преговорите с друг клиент по другата линия. Да разбирам ли, че си намерила бележката ми?
— Да, преди няколко минути. Вече съм в къщата.
Време бе за поредния тест на способностите й да лъже.
— Как премина пътуването ти? До Мериленд, ако не се лъжа, нали?
— Всъщност бях във Флорида.
Не. Всъщност си била в Бостън, исках да кажа, но не можех. Вместо това промърморих:
— О, да, наистина. Но не бих искал да гласувам там. Добре ли премина пътуването?
— Много добре.
— Знаеш ли, опитах се да ти се обадя на мобилния, чийто номер ми даде, само че се оказа, че той принадлежал на някакъв друг абонат.
— Странно. И кой номер набираше?
— Чакай да проверя. Имам го тук някъде.
Продиктувах го на Нора.
— Това обяснява всичко – каза тя. – Последните две цифри са осем четири, а не четири осем. Боже, надявам се да не е моя вината за това объркване. Съжалявам, ако е така.
О, наистина си я биваше.
— Няма нищо. Може би грешката е моя – казах аз. – Не ми е за пръв път да страдам от цифродислексия.
— Е, важното е, че сега разговаряме.
— Да, така е. Както и да е. Причината, заради която исках да си поговорим, е разследването за застрахователната полица.
— Има ли нещо ново?
— Може и така да се каже. – За миг се поколебах, преди да продължа: – Моля те, не бързай да се тревожиш, но се налага да го обсъдим лично.
— Толкова ли е лошо?
— Не бих го нарекъл точно така.
— Ако новините бяха добри, щеше да ми ги съобщиш по телефона. Признай си, че е така.
— Да, добре, може би новините не са от най-добрите – признах й аз. – Всъщност не би трябвало да се вълнуваш кой знае колко. Разполагаш ли по-късно днес със свободно време, за да се срещнем някъде?
— Мога да се отбия до твоя офис към четири.
И вероятно няма да се нуждаеш от указания как да го намериш, Нора, защото вече отлично знаеш пътя до тук.
— Четири е добре, дори отлично. Само че тук никак не е удобно. Пристигнаха бояджии за ремонта, а изпаренията от боите им са много вредни – бодро излъгах аз. – Знаеш ли къде е ресторант „Синята лента“?
— Разбира се. Намира се недалеч извън града. Често съм била там.
Знам.
— Чудесно – рекох. – Ще се срещнем вътре в четири за по едно кафе. Или, имайки предвид времето, бих могъл да кажа – за една ранна вечеря?
— Не, ако имаме предвид един и същи ресторант.
Засмях се и се съгласих, че е по-добре да се ограничим с кафето.
— Ще се видим там в четири. – С тези думи тя сложи край на разговора.
Можеш да разчиташ на това, Нора.
≈ 51 ≈
Ресторант „Синята лента“ не би могъл да се пребори за челно място в класациите за кухня, обзавеждане и обслужване, но в сравнение с останалите крайградски заведения изглеждаше напълно приличен. Яйцата на очи никога не бяха „сополиви“, бутилките с кетчуп почти винаги бяха пълни, а келнерките – макар че трудно биха издържали състезанията по миловидност или тестовете за интелигентност – все пак бяха професионалистки. Приемаха поръчките почти без грешки и не закъсняваха да доливат чашите с кафе.
Щом се появих там в четири и две-три минути, салонният управител ми кимна като на стар познайник. Откакто наскоро се преселих в този район, „Синята лента“ се бе превърнал в моето любимо заведение за хранене. И макар да бях сигурен, че наоколо могат да се намерят по-добри свърталища, въобще не си направих труда да ги издирвам.
— Всъщност днес ще бъдем двама – уведомих управителя, който още щом ме видя, автоматично грабна от масата до него само един екземпляр от папката с менюто. Той беше грък и носеше изпоцапана черна жилетка, нахлузена върху изпомачкана бяла риза. Обичайна гледка за подобни заведения.