Тя сви рамене.
— След като вече веднъж успях да ти ги смъкна от гърба, не виждам защо пак да не го направя.
Изкъпахме се, преоблякохме се и взехме нейната кола за предстоящата разходка на свеж въздух. Мерцедеса.
— Къде отиваме? – попитах.
— Остави това на мен – рече Нора и нагласи слънчевите си очила.
Отначало подкара към градския пазар за гастрономически деликатеси, наричан „Виларина“. Естествено, аз се държах, като че ли вече неведнъж съм бил там. И докато обикаляхме сергиите и магазините, тя ме попита има ли нещо, което не обичам да ям.
— Разбира се, като се изключат моите омлети.
— Не си падам много по сардините например. Иначе с всичко останало нямам проблеми.
Нора купуваше с размах, като че ли се стягаше за някакъв малък пир. Накупи най-различни видове сирена, макарони, салати, маслини, сушени меса, както и френски хляб. Предложих да платя. Но тя побърза да отвори чантичката си, като се престори, че не ме е чула.
Следващата ни спирка бе в магазина за напитки.
— Какво ще кажеш днес да сме на бяло вино? Аз самата предпочитам „Пино Грижио“ – обясни ми.
Тя се увери, че виното е изстудено, и добави и бутилка „Тийфенбрунер“. Вече бяхме напълно готови за нашия импровизиран пикник.
В това се убедих още по-силно, когато Нора ми показа кашмиреното одеяло, което бе поставила в багажника. Сложила го там, докато съм бил под душа.
Продължихме към близкото езеро Покантико и намерихме едно тревисто кътче, тъй усамотено, че най-вероятно никой нямаше да ни безпокои, да не говорим за великолепната гледка към имението на фамилията Рокфелер с всичките онези чудесни възвишения, долини и други красоти.
— Виж, това не е ли много по-приятно, отколкото да ходиш на работа? – попита тя, след като се разположихме на одеялото.
Но аз всъщност работех. И докато си говорехме, похапвайки и отпивайки от виното, аз се стараех, най-внимателно, да измъкна нещо от Нора, което би я уличило в смъртта на Конър Браун, както и за трансфера на неговите пари, откъдето всъщност започна цялото това разследване.
Опитах се да преценя компютърната й грамотност, като уж случайно подметнах за онези защитни програми, тип „Firewall*“, вградени в новия уеббраузър, който използвах в офиса. Когато тя кимна, че има представа за тях, аз добавих небрежно:
[* Противопожарна стена (англ.). – Б.р.]
— И като си помислиш, че само преди една година свързвах думата firewall с огън…
— И аз съм като теб. Това, което научих, дължа на един от бившите си клиенти, който беше много запален по интернет.
— Да не би да е бил един от тези нови интернет милионери? Господи, какво ще ги правят толкова много пари?
Нора направи една закачлива гримаса.
— За мой късмет много от тези пари отиват за смяна на обзавеждането. Не можеш да си представиш колко се печели от това.
— Сигурно е така. Макар че мога да си представя също какви огромни данъци плащат тези момчета.
— Истина е, разбира се, но предполагам, че си имат начини да ги сведат до минимум – рече тя.
— Искаш да кажеш, че умеят да намират вратички в законите? Или нещо друго?
Тя ме изгледа за миг.
— Да, нещо като вратички в законите.
Нора леко присви очи. Долових в тях колебание, примесено с подозрение. Достатъчно, за да ме накара да сменя темата.
Така премина останалата част от следобеда. Опитвах се да изглеждам забавен и щастлив… като мъж, който се радва на неочаквания си почивен ден в компанията на една красива жена, на която не може да се насити.
≈ 77 ≈
Прибирай се у дома, О’Хара. Бягай оттук, идиот такъв!
Но не побягнах.
След пикника отидохме да се поразсеем с филма, прожектиран в киносалона към Дома на изкуствата в Плезънтвил. И това бе хрумване на Нора. Даваха трилъра на Хичкок „Задният прозорец“ и тя ми призна, че това бил един от любимите й филми.
— Обичам Хичкок. И знаеш ли защо, Крейг? Той е толкова забавен и в същото време показва и тъмната страна от живота. Все едно да гледаш два филма, като плащаш само за един.
Когато прожекцията свърши, ние до такава степен се бяхме натъпкали с пуканки, че решихме да пропуснем вечерята, планирана от Нора в близкия ресторант „Железния кон“. Стоях до нея на градския паркинг, сякаш двамата отново бяхме гимназисти, неуверени как ще завърши тази любовна среща.
Но не и Нора.
— Хайде да отидем у вас – предложи тя.
Изгледах я за миг, наблюдавайки изражението на лицето й. Тя вече знаеше къде живея – онази неприятна дупка, тясна като кутия за обувки. Дали ме изпитваше, за да види как ще реагирам? Или наистина пет пари не даваше къде живея?