О’Хара впери пронизващ и нетрепващ поглед в лицето на мъжа с костюма, Вайзелтиър, който беше аналитик в центъра в Куонтико*. И крадец.
[*Седалището на полицейската академия към ФБР. – Б.пр.]
— Схващаш ли какво ти казвам? Загря ли?
Вайзелтиър бавно поклати глава.
— Не ви изнася да ме изправите пред съда. Не можете да си позволите всичко това да излезе наяве. Ето това съм загрял.
О’Хара сви рамене:
— Ако отново се опиташ да ни изнудваш, ще те очистим. Ето това исках да загрееш.
И тогава той удари силно Вайзелтиър по челюстта. Едва не го срути на пода.
— Също както ти се опита да ме очистиш чрез онзи момък, представящ се за доставчик на пица в Плезънтвил. А сега се омитай от тук. Но ми остави куфарчето.
Все още потриващ с ръка подутата си буза, Вайзелтиър стана от масата.
Леко залиташе, но успя да се отдалечи от масата. С това срещата приключи.
Всъщност не всичко бе приключено. О’Хара не можеше да спре да мисли – защото той знаеше твърде много за това, което всъщност се бе случило, нали?
Той бе надникнал в куфарчето, бе проверил информацията в устройството „Флеш Драйв“ и бе прочел откъса от статията, публикувана в раздела за Мода и светски събития в Таймс. След това бе събрал две и две. Получи някъде към 1,2 милиарда.
Но може би – само може би – това можеше да се окаже полезно за него.
А може би не.
Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
≈ 104 ≈
— Здравей, О’Хара.
— Здравей, Сюзън. Радвам се да те видя.
— Дори и при тези обстоятелства?
— Винаги. При всякакви обстоятелства.
Двамата се бяхме запътили към кабинета на Франк Уолш на дванадесетия етаж в сградата на ФБР в центъра на Манхатан. Сюзън и аз работехме под прякото ръководство на Уолш, макар в повечето случаи да бяхме причислявани към различни отдели. Това е лесно обяснимо, тъй като Франк Уолш контролираше едновременно няколко отдела в централата в Ню Йорк.
— Здравей, Сюзън, Джон – поздрави ни шефът и още с появата ни в неговото царство ни позволи да се запознаем с повечето от предните му зъби. Уолш бе всепризнат майстор в умението да се усмихва, ръкува и предразполага към откровено споделяне, ала това още не означаваше, че е лишен от интелигентност и проницателност. Тъкмо обратното. Но което бе още по-важно, той си оставаше шеф – както на мен, така и на Сюзън.
По негова покана пренесохме разговора в съседното помещение.
— Бих искал поне за малко да се поразведря на чист въздух, при това в компанията на двама от най-добрите в нашия занаят, но за съжаление днес програмата ми е твърде претоварена. Може би няма да е зле да помислим за една вечеря в „Ниъри“ през идните дни. Сюзън, не е позволено да присъстваш на това заседание. Извинявай.
— Разбира се – кимна Сюзън. Тя не намираше Франк за толкова умен, както ми се струваше на мен, но все пак го понасяше.
— И така, да се залавяме за работа – продължи Уолш, когато влязохме в съседната зала. – Изслушването ще започне след малко.
Залата беше неудобна и семпло обзаведена. Витаещата в нея атмосфера най-лаконично би могла да се опише с думите: Здравата си загазил, О’Хара.
Настаних се на единствения стол срещу дългата маса, където от другата й страна се подредиха членовете на дисциплинарната комисия. В нощта, в която Нора изчезна, аз се озовах в болницата и прекарах там цяла седмица за лечение на раната в рамото ми и за общо възстановяване. Да не споменавам и за малката работа под прикритие, която свърших на летище „Ла Гуардия“. Предполагам, че комисията е искала да ме види отново в добро здраве, преди най-официално да ме изрита по задника.
Франк Уолш започна заседанието с кратък преглед на моето досие. Членовете на дисциплинарната комисия слушаха внимателно, докато магнетофонът пред Франк записваше всяка негова дума:
Агент Джон Майкъл О’Хара… бивш капитан от армията на САЩ… бивш офицер от полицията на Ню Йорк, два пъти награждаван… Понастоящем специален агент към Отдела за борба с тероризма на ФБР, по-конкретно към Секцията за операции по разследване на финансирането на терористични групировки… Няколко сериозни и значими акции, извършени под прикритие.
— Франк? – чу се някакъв глас. Принадлежеше на един по-възрастен мъж, седнал край далечния ъгъл на масата. Освен че участваше в дисциплинарната комисия, той оглавяваше Сектора за разследване на серийни убийства. Името му бе Едуард Войнтман. – Преди всичко можете ли да ни разясните как така агент О’Хара бе привлечен в разследването на Нора Синклер?