Потиснах самодоволната си усмивка. Въпросът на Войнтман се свеждаше до деликатното изразяване на онова, което той в действителност желаеше да узнае: Защо, по дяволите, не съм бил осведомен за всичко това?
Уолш смръщи вежди. В повечето компании, да не говорим за правителствените агенции, лявата ръка рядко знае какво върши дясната. Но в тази ситуация разривът в комуникациите бе още по-драстичен. Бяхме стигнали дотам, че дясната ръка не знаеше какво върши един от пръстите й.
Уолш се пресегна и изключи магнетофона. Със спирането на въртенето на лентата изчезна и неговата скованост.
— Ето как стои работата, Ед – започна той. – Съвместните специални сили за борба с тероризма, по-точно тяхното поделение тук, в Ню Йорк, работеха с групата на финансовите експерти от Отдела за борба срещу тероризма и Секцията за вътрешна сигурност, за да следят трафика на пари към и от страната.
Войнтман отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, най-вероятно: Какво разбираш в случая под думата „следене“? Но Уолш го спря с властен жест.
— Не мога да ти кажа нищо повече, Ед, затова няма смисъл да питаш. – Той се изкашля. – Както и да е, стигна се дотам, че ние вдигнахме червен флаг, когато наскоро засякохме един голям трансфер на Конър Браун от Уестчестър. При последвалото разследване се натъкнахме на едно странно съвпадение. Годеницата на тоя приятел – Нора Синклер, преди това била омъжена за един доктор от Ню Йорк, който починал по същия начин. Да не говорим за това, че бил кардиолог. Добрата новина в случая е, че тя вероятно не е свързана с терористите. Лошата – че тази особа навярно е замесена и в двата смъртни случая.
Войнтман отново отвори уста. Първоначалният му въпрос отново напираше на устните му. Като ръководител на Сектора за разследване на серийни убийства случаят определено попадаше в неговата сфера.
Но както и преди, Уолш пак го отряза.
— Ето как стоят нещата – каза той. – Ние не можехме да го прехвърлим към твоя сектор, Ед, без да сме стопроцентово сигурни, че тази Нора не е служела за прикритие на някоя терористична група, колкото и малка да бе тази вероятност. Историята е доста дълга, но казано накратко: заложихме на О’Хара, защото той притежава опит с всеки от възможните сценарии. Той е работил под прикритие четири години към нюйоркската полиция и неговият профил съответства чудесно на задачата. Той дори участваше в още една разработка през същото това време.
— С други думи, той притежава всички необходими способности и – поне ние мислехме така – можеше разумно да използва главата си. – Той се обърна към мен със стоманен поглед. – Разбира се, имахме предвид онази, която се намира над кръста му.
Уолш отново се пресегна и натисна бутона за запис.
— Но аз не съм съгласен – заяви той.
Последвалите минути бяха посветени единствено на моето сгромолясване.
През следващия час бях отрупан с въпроси, разчепкващи всяка подробност от моето проучване по случая „Нора Синклер“. Всяко решение, което бях взимал, и особено онези, които не бях. Особено последните. Комисията беше безмилостна. Имах усещането, че съм жертвено животно, поднесено на трапезата за ритуалното угощение и всеки бързаше да не пропусне своя дял.
Когато всичко свърши, Уолш благодари на присъстващите, след което се разпореди да бъде опразнено помещението. Предполагаше се, че и аз бях свободен да си вървя. Но именно тогава той ми нареди да остана.
≈ 105 ≈
Останалите членове на дисциплинарната комисия се изнизаха и останахме само ние тримата. Уолш. Аз. Звукозаписната уредба. Отначало и тримата мълчахме. В продължение на двадесет, може би тридесет секунди той само се взираше втренчено в мен.
— Трябва ли да давам още обяснения? – попитах аз.
Той поклати глава.
— Не.
— А трябва ли ти да обясняваш нещо?
— Вероятно не. Но все пак искам да ти задам един въпрос. – Той се облегна назад в креслото и скръсти ръце пред гърдите си. Погледът му ме пронизваше като свредел. – Ще получа телефонно обаждане от горе, нали?
Този мъж си оставаше непроницаем.
— Защо го казваш?
— Нека да го наречем предчувствие от моя страна – бавно кимна той. – Ти си прекалено умен, за да се правиш на глупак.
— Мисля, че съм получавал и по-лоши комплименти.
Той пропусна сарказма ми покрай ушите си.