— Кажете ми, че успяхте да я засечете!
Последва мъртва тишина, по-болезнена за слуха ми
от най-силния шум.
— Съжалявам – чух отговора аз, – но я изпуснахме.
Грабнах телефона със слушалката и всичко останало и го запратих в стената. Разби се на парчета.
Ще ме видиш само в сънищата си.
≈ 108 ≈
На следващата сутрин един грък с посивели коси, изпратен от техническия отдел да монтира новия ми телефон, се появи в кабинета ми и първата му грижа бе да огледа замислено изпочупените останки от стария апарат. После ме изгледа с разбираща усмивка, като човек, който е бил свидетел на какво ли не в този живот.
— Просто падна от бюрото ви, нали?
— И по-странни неща са се случвали – промърморих аз. – Повярвайте ми, не си измислям.
След още няколко минути новият телефон заработи и дори веднага звънна. Все пак и това бе някакво събитие. Нали оставах завързан към бюрото, измъчван от скука, да не споменавам за съмненията и угризенията, за цялото онова огромно чувство на вина.
Новият телефонен апарат продължаваше да звъни с все сила.
Първата ми мисъл бе, че Нора иска да продължим разговора, за да издевателства още малко над мен. Но втората ми мисъл беше по-реална. Целият вчерашен разговор с нея подсказваше, че ще бъде последен.
Вдигнах слушалката. Разбира се, не беше Нора.
Беше другата жена в живота ми, която точно в момента бе решила да ми напомни за себе си. Излишно е да се споменава, че отношенията ни със Сюзън точно сега не бяха в най-добрата си форма. Но все пак си оставаха професионални.
— Имаш ли някакви новини от лабораторията по акустика? – веднага я запитах аз. Записът на моя разговор с Нора беше анализиран за евентуално наличие на звуков фон, с цел да се определи местонахождението на повикващия абонат – е, ако не конкретно, то поне в общи линии.
Например шум от океански вълни или дочут разговор на някакъв чужд език. Това, че лично аз не бях чул нищо, още не означаваше, че не би могло да има нещо записано върху лентата.
— Да, получих доклада им – съобщи Сюзън. – Но нищо конкретно не са засекли.
Технически погледнато, това бяха лоши новини, но по начина, по който ми ги съобщи – като че ли ставаше дума за някаква незначителна подробност, – нещо ми подсказа, че това не е всичко.
Очевидно Сюзън знаеше още нещо.
— Какво става? – заинтересувах се аз.
— Какво става ли? Ти все още си оставаш невероятно шибан глупак, Джон. Ако можеше да ме нараниш, навярно отново щеше да разбиеш сърцето ми.
Несъмнено още не ми бе простила.
— Знам това, Сюзън. Но има още нещо, нали?
Тя се засмя над моя опит да демонстрирам интуицията си.
— За колко минути най-бързо можеш да стигнеш до кабинета ми?
≈ 109 ≈
Двадесет минути по-късно Сюзън и аз пътувахме на север от Ню Йорк, а след още час и половина път по шосето стигнахме до психиатричната клиника „Пайн Удс“ в Лафайетвил – глухо градче във вътрешността на щата Ню Йорк.
— Това ще те заинтересува – заяви Сюзън, след като излязохме от моята кола и се отправихме към главната сграда – кафява тухлена осеметажна грамада. – Ще се срещнем с един родител. Майката на Нора живее тук, O’Xapa.
Усмихнах се вяло, но мога да кажа, че Сюзън се забавляваше от ситуацията.
Не след дълго се озовахме в малката зала за срещи в психиатричната клиника на най-горния етаж на сградата. От другата страна на масата срещу нас бе седнала старшата сестра на отделението.
Не мога да кажа дали тази едра жена бе изплашена, или просто бе изнервена. Както и да е, тя изглеждаше силно смутена. Срещата с двама агенти от ФБР би подействала по същия начин на повечето хора.
— Агент О’Хара, искам да ви запозная с Емили Бароус – каза Сюзън, която вече бе разговаряла с хората от клиниката „Пайн Удс“.
Обърнах се към жената и протегнах ръка.
— За мен е удоволствие – заявих аз.
— Мисля, че Емили ще ни предостави ценна информация за Нора – поясни Сюзън.
Седнах на стола с вид на дете, очакващо с нетърпение подаръка си за Коледа. Не изпусках от погледа си тази жена, в бели панталони и скромна бяла блуза, с опъната назад коса, пристегната с шнола. За жена на нейната възраст кожата й беше забележително гладка, почти без бръчки.
— Е – започна тя с леко треперещ глас, – една от нашите пациентки в „Пайн Удс“ е жена, носеща името Оливия Синклер.
Това и аз го знаех.
— Нора е дъщеря на Оливия – продължи Емили. – Или поне сме почти сигурни, че е така. Едва наскоро осъзнах, че всъщност никога не съм виждала доказателство за това твърдение.