Имах предвид местната жандармерия, както наричаха полицията на остров Сен Мартен.
Те се бяха нагърбили със задържането на Нора, докато не бъдат напълно готови документите за екстрадирането й, позволяващи да бъде върната в Ню Йорк.
— Може би ще ти се сторя прекалено недоверчив — продължих аз, — но трудно мога да се доверя на полицаи, носещи шорти. Да не говорим за онези другите, с дългите панталони. Видя ли ги? Те са толкова тесни, че можеше да се разбере кой е обрязан.
Сюзън се обърна към мен с онзи неин недоверчив поглед, с който толкова много пъти бях удостояван.
— Млъкни, Джон, и си пий питието.
Тя имаше право. Както винаги досега.
С нашата полицейска дейност тук бе приключено. Нора се озова на безопасно място в полицейския арест и с това на случая бе сложен край. Проверихме даже как са Макс и Джон — младши, за да сме сигурни, че прекарват добре с дядо си и баба си — родителите на Сюзън, — които продължават да ме харесват напук на всичко.
Бяхме тук само за кратко, макар че двамата заслужавахме да останем повече. Излегнати един до друг на приятните плажни шезлонги в този невероятно скъп курорт, съзерцаващи залеза, докато слънцето напусне приказно красивото оранжево небе. По дяволите, дори намерихме време да поплуваме заедно.
Посегнах към моето маи-таи.
— Да вдигнем тост в чест на старшата сестра Емили Бароус.
Сюзън вдигна чашата си, пълна с пина колада.
Облегнах се назад в шезлонга и въздъхнах дълбоко. Усещах се удовлетворен и облекчен. Освен това обаче усещах и нещо, което не можех съвсем ясно да определя, но не беше много комфортно. Нека да го наречем вина.
Погледнах към Сюзън, която изглеждаше невероятно хубава и спокойна. Бях й причинил толкова много болка, че имаше защо да изпитвам вина. Тя заслужаваше нещо много по-добро.
Поех ръката й и нежно я стиснах.
— Съжалявам, толкова много съжалявам.
Тя стисна моята ръка.
— Знам, че съжаляваш — тихо изрече.
И това беше. Щастлив завършек, ако може така да се каже. Аз с моето маи-таи в едната ръка, стискащ с другата ръката на първата жена, която истински съм обичал. А Нора Синклер скоро ще получи доживотна присъда за извършените от нея убийства.
Разбира се, би трябвало да бъда по-предвидлив.
113.
Следващия петък бях в кабинета на Сюзън в Ню Йорк. Бяха ме призовали. Тя току-що бе приключила разговора си с Франк Уолш.
— ОʼХара, даже не знам как да ти го съобщя.
— Карай направо. Предполагам, че пак съм объркал нещо, така ли?
— Не е това, Джон. Касае се за… те са прекратили съдебното преследване срещу Нора Синклер.
Новината ми подейства като удар в корема. Суров, болезнен и напълно неочакван. Необходими ми бяха няколко секунди, преди въобще да успея да осъзная какво ми се говори.
— Какво искаш да кажеш с това, че са прекратили случая?
Сюзън се взря в мен иззад бюрото си с втренчен, немигащ поглед. В очите й прочетох колко е объркана и ядосана, но това бе много добре контролиран гняв.
За разлика от моя.
Закрачих нервно из кабинета й напред-назад, сипейки проклятия, ругатни и закани от всякакъв род, с една дума всичко, което можа да ми хрумне в момента, включително и да отнеса случая в редакцията на Ню Йорк Таймс.
— Седни, Джон — нареди ми тя.
Не можех да седя кротко на стола.
— Не разбирам. Как са способни на това? Та тя е хладнокръвна убийца.
— Знам коя е тя. Тя е една невероятно подла змия. Освен това е напълно побъркана.
— Тогава защо ще я пуснат да си върви?
— Сложно е за обяснение.
— Сложно ли? Това са глупости. Това е абсолютно неприемливо.
— Съгласна съм с теб — заяви Сюзън с премерен тон. — Ако крясъците и ругатните ще ти помогнат да се почувстваш по-добре, моля. Но когато свършиш с изблиците, ще се убедиш, че нищо не си успял да промениш. Защото сделката се урежда на много по-високо ниво.
Мразех миговете, когато тя се оказваше права. Също както тогава, когато ми каза, че съм прекалено ангажиран със себе си, за да спася нашия брак. С което улучи право в целта.
Най-после седнах и поех дълбоко дъх.
— Добре, но защо?
— Всъщност, ако се позамислиш малко, ще откриеш, че знаеш причината.