Всичко това можеше да й гарантира попътен вятър и безметежно плаване.
Другите адвокати мъже, с чиито визитни картички разполагаше, се оказаха прекалено ангажирани за следващите две-три седмици. Единствено Стивън Кеплер внезапно успя да се освободи, тъй като един от клиентите му се бе разболял. Шансът явно бе много благоприятен за нея, понеже за по-малко от двадесет и четири часа тя успя да си уреди среща с него. Или по-скоро Оливия успя. За това, което Нора си бе наумила, по-разумно бе да използва името на майка си.
— Най-много можеш да ми помогнеш, Стивън, с уреждането на един бизнес — продължи тя. Което, между другото, няма абсолютно нищо общо със съдържанието на сутиена ми.
— Именно в подобни дела съм отличен специалист — кимна адвокатът.
Нора умело успя да прикрие неприязънта си, след като той добави към края на изречението едно недвусмислено намигване и още по-ясен намек под формата на отвращаващо премляскване.
— И къде се намира този бизнес? — попита той.
— На Каймановите острови.
— О! — изрече той и замлъкна. По лицето му премина сянка на загриженост. Новата му привлекателна клиентка в къса пола несъмнено търсеше най-късия път покрай закона, за да не плаща данъци.
— Надявам се, че това не е никакъв проблем за теб — отбеляза Нора.
Отблъскващият оглед, на който я подлагаше Стивън Кеплер, продължи прекалено дълго.
— А, не, не виждам защо… хм… ще се уреди — запелтечи той. — Но работата е в това, че уреждането на бизнес там изисква сътрудничество с така наречените регистрирани посредници. Казано най-просто, това са жители на Каймановите острови, които макар и чисто фиктивно, се упълномощават да оперират от името на твоята компания. Ясен ли съм?
Всичко това отдавна й бе известно, но тя с нищо не се издаде. Задоволи се само да кима с глава като гимназистка, запленена от любимия си преподавател.
— За късмет в момента разполагам с подходящия човек — добави Кеплер.
— Истински късмет — съгласи се Нора.
— Предполагам, че ще искаш да откриеш на островите банкова сметка на твое име, така ли е?
Бинго!
— Да, мисля, че е добра идея. Ще го направиш ли заради мен?
— Всъщност, редно е ти лично да свършиш тази работа — обясни Стивън.
Нора се размърда нервно в креслото.
— О, но това е ужасно неудобство — оплака се тя.
— Така е, знам. — Той се наведе над бюрото. — Е, мога да се обадя тук-там, да използвам връзките си и да уредя нещо по твоя въпрос. Не е изключено да ти спестя пътуването дотам.
— Ще бъде чудесно! Ти си истински спасител.
Той бръкна в чекмеджето на бюрото и измъкна някакъв формуляр.
— Само че ще се нуждая от малко повече сведения за теб, Оливия.
15.
В петък, малко преди залез-слънце, суперлуксозната лимузина се отби от претоварената магистрала номер 9, пое по живописния Скарбъроу Роуд, продължи по също толкова приятното за окото Сентръл Авеню и накрая спря в дъното на алеята за автомобили пред разкошния дом на Конър. Шофьорът едва бе излязъл навън, за да отвори задната врата на Нора, когато откъм входа на къщата изскочи Конър и се втурна към лимузината, явно изгарящ от нетърпение да я види.
— Ела при мен! — размаха ръце домакинът. — Едва не полудях от мисли за теб!
Нора плъзна крака навън от колата и веднага се озова в обятията му. Разцелуваха се горещо, докато шофьорът — скромен, възстар италианец — заобиколи отзад, вдигна капака и извади куфара на Нора от багажника. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне очи от тях. На фона на красивия залез и една от най-разкошните къщи, които бе виждал досега, тази любовна двойка очевидно бе на седмото небе. Мислено си рече: Ако това тук не е върхът на щастието, то тогава не знам какво е.
— Ето, това е за теб — рече Конър, бръкна в джоба на панталоните си и измъкна пачка банкноти, навити на дебело руло. Връчи му една двадесетачка.
— Много ви благодаря, сър — отвърна шофьорът със силен чуждестранен акцент. — Много сте любезен.
— А също е и много готин! — весело възкликна Нора и прегърна Конър през кръста.
Наистина е готин, нали? От тази мисъл тя просто не можеше да се отърве.