Скуката официално се приемаше като неотменна част от моя занаят.
Може би първо трябваше да й телефонирам. Не, реших аз. Запознаването ни непременно трябва да се проведе лично. Лице в лице. Дори с риск да заспя, докато я чакам в колата да се появи.
Ако знаех, че ще ми се наложи тъй дълго да вися тук, поне щях да си купя понички, от онези с крем — „Криспи“, по 7 долара и 11 цента кутията.
Но къде беше тя?
Десетина минути по-късно видях отсреща на Сентръл Авеню яркочервения спортен мерцедес, който изви към бетонираната алея за автомобили пред къщата на покойния Конър. Колата спря пред входа и тя слезе.
Нора Синклер. Предполагам, че би трябвало да добавя едно: Оу!
Тя се наведе, протегна се към задната седалка и взе една кафява книжна кесия с продукти. И докато търсеше ключа за къщата от всичките ключове на верижката, аз вече бях прекосил половината морава.
Провикнах се:
— Извинете… Хм, извинете!
Тя се обърна. Черният й траурен тоалет, с който я видях на погребението, сега бе заменен с джинси и бяла блуза с копчета отпред. Само слънчевите очила бяха същите. Косата й изглеждаше страхотно — гъста, блестяща, с великолепен тъмнокестеняв оттенък. С риск да се повторя, не ми остава нищо друго, освен да възкликна едно: Оу!
Накрая се озовах точно пред нея. Внимавах много да не преиграя с акцента.
— Вие ли сте Нора Синклер?
Със или без слънчеви очила, винаги можех да кажа кога ме измерват с поглед от главата до петите.
— Зависи. А вие кой сте?
— О, по дяволите, съжалявам. Трябваше първо да ви се представя. — Протегнах ръка. — Крейг Рейнълдс.
Нора премести кесията в другата си ръка и двамата се ръкувахме.
— Здравейте — рече тя, но гласът й все още звучеше предпазливо. — Значи се казвате Крейг Рейнълдс. И?
Бръкнах в джоба на сакото си и извадих визитната си картичка.
— Аз съм служител на застрахователната агенция „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ — обясних, след като й връчих визитката. Тя я погледна. — Моля, приемете моите съболезнования за вашата загуба.
При тези думи изражението на лицето й малко поомекна.
— Благодаря.
— И така, вие сте Нора Синклер, нали не греша?
— Да, аз съм Нора.
— Следователно мога да допусна, че сте били много близка с господин Браун.
Дотук бе с поомекването. Тонът й отново стана предпазлив:
— Да, бяхме сгодени. А сега, моля, бихте ли ми обяснили за какво е всичко това?
Сега бе мой ред да се покажа леко смутен:
— Искате да кажете, че не знаете?
— Какво да знам?
Позволих си кратка пауза, преди да продължа:
— За застрахователната полица на господин Браун. По-точно казано, на стойност от 1,9 милиона долара.
Тя изумено се втренчи в мен. Както би трябвало да се очаква.
— Тогава съм длъжен да ви информирам за още нещо, госпожице Синклер, което очевидно не ви е известно — добавих аз. — Работата е в това, че вие сте посочена като единствения бенефициент.
30.
Нора съумя да запази самообладание, при това го постигна с изключителна лекота.
— Как, казахте, е вашето име? — попита ме тя.
— Крейг Рейнълдс… изписано е най-отгоре на визитната картичка. Ръководя местния филиал на „Сентениъл Уан“ в града.
Докато Нора премести кесията в другата си ръка, за да погледне още веднъж визитната ми картичка, от кесията започнаха да се изплъзват няколко опаковки. Скочих и поех кесията, преди да паднат на земята.
— Благодаря ви — каза тя и протегна ръка, за да поеме отново кесията. — Съжалявам за неудобството.
— Защо не ми позволите аз да внеса това вътре. И без това се налага да поговорим.
Бих могъл да ви кажа за какво си мислеше тя в този момент. Някакъв тип, когото никога дотогава не бе виждала, й предлага да бъде поканен в къщата. Напълно непознат. Един любезен и услужлив непознат. Само че в моя случай ставаше дума за нещо много повече от обикновена любезност — за една доста тлъста застрахователна полица.
Тя отново се взря в моята визитна картичка.
— Не се безпокойте, свикнал съм с посещения по домовете — опитах се да се пошегувам аз.
Тя леко се усмихна.
— Съжалявам. Не исках да изглеждам прекалено подозрителна. Само исках да…