— Предполагам, че сега преживявате много труден период. Така че не е необходимо да се извинявате. Ако предпочитате, можем по-късно да обсъдим подробностите около тази застрахователна полица. Имате ли нещо против да се срещнем в моя офис?
— Не, всичко е наред. Моля, заповядайте.
Нора се запъти към къщата. Аз я последвах. Дотук — добре. Запитах се дали танцува добре. Защото със сигурност ходеше добре.
— С ванилия и лешници?
Тя ме погледна през рамо:
— Моля?
Аз посочих към пакета с кафе, който се подаваше от кесията.
— Наскоро ми се случи да опитам друг вид кафе, с по-модерния крем брюле. Ароматът му е много подобен.
— Не, аз предпочитам само с ванилия и лешници, но признавам, че съм впечатлена от познанията ви.
— Аз пък бих предпочел да притежавам автомобил, способен да вдига сто и четиридесет километра в час. А вместо това се занимавам с тънкостите около ароматите на сортовете кафе.
— Все пак е по-добре, отколкото нищо.
— А, вие сте оптимистка — рекох аз.
— Напоследък не съм.
Аз се ударих по челото.
— По дяволите! Глупаво беше от моя страна. Искрено съжалявам.
— Всичко е наред — отвърна тя и леко се усмихна.
Изкачихме се по стъпалата пред входа и влязохме в къщата. Преддверието беше по-голямо от моя апартамент. Полилеят над главата ми вероятно струваше повече от годишната ми заплата. Ориенталски килими, китайски вази, боже, какъв размах!
— Кухнята е натам — рече тя и ме поведе зад ъгъла. Когато стигнахме в кухнята, тя също се оказа по-голяма от моето жилище. Нора ми посочи гранитния плот до хладилника.
— Можете да оставите продуктите ето там. Благодаря.
Оставих кесията и се заех с изпразването й.
— Няма нужда да го правите.
— Поне това ви дължа след неуместната ми забележка за оптимизма.
— Наистина, всичко е наред. — Тя се приближи до мен и взе пакета с кафето с ванилия и лешници. — Мога ли да ви предложа чаша кафе?
— Разбира се, благодаря.
Докато чакахме кафето, си бъбрехме само на маловажни теми. Не исках да прибързвам — така рискувах тя да ме отрупа с прекалено много въпроси. Вече се досещах за два-три, които може би нямаше да ми спести.
— Знаете ли какво не разбирам? — започна тя няколко минути по-късно, когато вече седяхме край масата в кухнята с по чаша кафе в ръка. — Конър разполагаше с много пари, нямаше бивши съпруги, нито деца. Защо ще си прави застраховка живот?
— Добър въпрос. Според мен отговорът се крие в това при какви обстоятелства е била съставена тази полица. Разбирате ли, не господин Браун дойде при нас. Ние го потърсихме. Или по-скоро — неговата компания.
— Не съм сигурна, че ви разбрах добре.
— Понякога „Сентениъл Уан“ се нагърбва и с други задачи, а не само със застрахователни полици. Това е начин да подтикваме компаниите към споразумения с нас. За да ги поощряваме, предлагаме на ръководителите на компаниите много изгодни застраховки живот.
— Звучи доста добре.
— Да, по този начин успяхме да осъществим доста сделки.
— На колко, казахте, възлизала застрахователната полица на Конър?
Като че ли можеше да забрави сума от подобен порядък.
— На 1,9 милиона долара — повторих аз. — Това е максималната сума, която може да бъде отпускана на компания от този размер.
Тя смръщи вежди.
— И наистина ли ме е посочил като единствен бенефициент?
— Да, наистина го е сторил.
— А кога е станало това?
— Искате да кажете кога е била уредена полицата?
Тя кимна.
— Съвсем наскоро, както се оказа. Преди пет месеца.
— Предполагам, че това обяснява всичко. Макар че тогава ние се познавахме съвсем отскоро.
Аз се усмихнах.
— Очевидно е изпитвал много добри чувства към вас още от самото начало.
Тя се опита на свой ред да се усмихне, но сълзите, бликнали от очите й и стичащи се по бузите й, не й позволиха. Започна да ги бърше и в същото време да се извинява. Аз пък се постарах да я уверя, че всичко е наред, че разбирам. Всъщност цялата сцена беше дори трогателна. Или тя наистина бе изключително добра?
— Конър вече ми даде толкова много, а ето сега и това. — Тя избърса още една сълза. — А аз бих дала всичко на света, за да бъде сега до мен.