— Тя проследи ли те? — започна тя веднага щом чу гласа ми.
— Посвети целия си ден само на това забавление — съвестно рапортувах аз.
— Видя ли те да влизаш в апартамента?
— Да, разбира се.
— Още ли виси отвън?
Сега вече можех да си позволя една широка прозявка.
— Това означава ли, че наистина се налага да се надигна от дивана и да надникна през прозореца?
— Разбира се, че не — склони на отстъпки Сюзън. — Вземи дивана със себе си.
Не се сдържах и се ухилих до уши. Как да не обичаш една жена, която може да ти даде такъв мъдър съвет.
Прозорецът до дивана бе закрит от изпокъсана и овехтяла щора. Внимателно се пресегнах и отместих единия й край, за да надзърна към уличното платно.
— Хм — промърморих аз.
— Какво виждаш?
Нора бе паркирала през една пресечка надолу по улицата. Но сега колата й вече я нямаше.
— Предполагам, че е видяла достатъчно — рекох.
— Това е добре. Значи ти е повярвала.
— Знаеш ли, мисля, че тя нямаше да ми повярва, ако се бях нанесъл в някой по-изискан апартамент. Например в Чапакуа.
— Оплакваш ли се от нещо?
— По-скоро констатирам.
— И ще си останеш с констатацията. Само така можем да я накараме да ти повярва — каза Сюзън. — Хубавите дрехи и шикозната кола, които явно не са по джоба ти, те правят по-естествен и по-убедителен.
— Не е ли достатъчно, че съм хубавец?
— А Нора също е хубавица, нали?
— Да. Наистина е така.
— Повече не искам да споря с теб.
— Споменах ли ти за жълтите шкафчета над мивката? Онези, отвратителните, от марката „Формика“?
— Стига, не може там да е чак толкова отвратително — рече Сюзън.
— Лесно ти е да го кажеш. Нали няма ти да живееш тук!
— Това е само временно.
— Горещо ти благодаря. По дяволите, това е единствената истинска причина да се спотайвам в този апартамент — заявих аз. — Това само ще ме накара да действам по-енергично.
— Точно това си мислех и аз.
— Не пропускаш нищо, нали?
— Не, доколкото зависи от мен — върна ми го тя. — А сега сериозно: днес си свършил добра работа.
— Благодаря.
Сюзън въздъхна, което ми подсказа, че работният й ден е към края си и тя е доста уморена.
— Окей, а сега нещо официално: Нора Синклер се промъкна зад кулисите по следите на Крейг Рейнълдс. И какво следва?
— Това ще е най-лесното — обясних й аз. — Защото сега е мой ред.
38.
В първокласния салон имаше само едно свободно място. При нормални обстоятелства Нора би съжалявала, че незаетото място не е до нейното. Но обикновено рядко й се случваше да лети с толкова симпатичен спътник на съседната седалка. Отстрани той донякъде приличаше на Брад Пит, само че без венчална халка на пръста си и без Дженифър, увиснала на рамото му.
Още по време на излитането Нора — също без венчална халка на пръста си — скришом огледа съседа си. Беше съвсем сигурна, че и той бе направил същото. Разбира се, че го бе направил. Та кой мъж не би го сторил? Когато изгасна надписът „Затегнете коланите“, тя знаеше, че мъжът до нея е готов да предприеме първата крачка.
— Аз самият съм човек, който държи на реда — рече той.
Тя се обърна и се престори, че едва сега е осъзнала, че си има компания.
— Моля?
— Онази масичка за кафе там. — Той се усмихна широко и кимна към броя на Архитектурен дизайн, разтворен в скута й. На дясната страница се виждаше снимка на просторна всекидневна. — Виждате ли как списанията са разпръснати върху масичка за кафе? — продължи той. — Факт е, че на този свят всички хора могат да се разделят на две категории: подредени и разхвърляни. И така, вие от кои сте?
Нора го погледна право в очите, без да мигне. Като метод за започване на първи разговор с непознат събеседник не можеше да се отрече известна оригиналност.
— Хм, зависи. Зависи от това кой се интересува.
— Е, да, имате право — изрече той и леко се засмя. — Вие очевидно не бихте споделили информация от толкова личен характер с някого, когото въобще не познавате. Моето име е Брайън Стюарт.
— Аз съм Нора Синклер.
Той й протегна ръката си, мускулеста, с добре поддържани нокти, и двамата се ръкуваха.