— А сега, Нора, след като вече се запознахме, мисля, че ми дължиш отговор.
— В такъв случай мога да те зарадвам, като си призная, че и аз съм човек на реда.
— Личи си.
— О, нима?
— Да. — Той леко се наведе към нея, ала не прекалено много. — Имаш вид на много подреден човек.
— Това комплимент ли е?
— Според мен — да.
Тя се усмихна. Може истинският Брад Пит да изглежда много по-добре, но Брайън Стюарт определено не бе лишен от чар. Достатъчна причина за поддържане на безобиден разговор по времето на пътуването.
— Кажи ми, Брайън, какво те очаква днес в Бостън?
— Една дузина алчни, но предприемчиви капиталисти. И една писалка.
— Звучи обещаващо. Мога да се обзаложа, че предназначението на тази писалка ще бъде само едно: да подпишеш нещо.
— Нещо такова.
Нора очакваше той да се задълбочи в темата, която му бе подхвърлила, ала Брайън не откликна. Тя се усмихна.
— Започвам да си мисля, че след като ти признах нещо толкова лично, изведнъж стана много срамежлив.
Той се размърда на седалката, видимо развеселен.
— За втори път съм длъжен да призная, че си напълно права. Добре, щом е така, редно е и аз да бъда откровен с теб. И така, признавам, че миналата година продадох своята софтуерна компания. Днес следобед ще обявя учредяването на новата ми компания. Общо взето, скучна история.
— Не мисля така. Както и да е, моите поздравления. А тези алчни и предприемчиви капиталисти ще инвестират ли в теб?
— Лично аз виждам нещата така: защо да влагам свои пари, когато другите искат да вложат техните пари.
— Напълно съм съгласна с теб.
— Ами ти, Нора? Ще ми кажеш ли какво очаква теб днес в Бостън?
— Един клиент — обясни тя. — Аз съм специалист по вътрешно обзавеждане.
Той кимна разбиращо.
— Следователно този твой клиент има къща в града?
— Така е. Само че няма да обзавеждам тази къща. Той наскоро си купи вила на Каймановите острови.
— Красиво място.
— Зарекла съм се да отида там. Но май ще е само за кратко. — Нора понечи да добави нещо, ала се спря навреме.
— Какво се канеше да кажеш? — попита той.
Тя завъртя очи.
— Не, глупаво е, наистина е глупаво.
— Нищо, кажи ми.
— Работата е в това, че когато споменах за този клиент пред една от приятелките ми, тя веднага ми заяви, че той строи къща там, на Кайманите, най-вероятно защото иска да следи изкъсо парите си, които крие там от Вътрешната служба за контрол на приходите. — Тя поклати глава с престорена наивност. — Искам да кажа, че никак не ми се ще да се замесвам в някакви опасни игри, в нещо, за което нямам никаква представа.
Брайън Стюарт се усмихна разбиращо:
— Това не е чак толкова опасно, колкото може би ти се струва. Ще се изненадаш колко много хора притежават там офшорни банкови сметки.
— Наистина ли?
Той се наведе още по-близо към нея. Сега между тях имаше само няколко сантиметра.
— Всеки е невинен до доказване на противното — прошепна той и посегна към чашата си с шампанско. — Всеки от нас си има някакви тайни, нали?
Нора взе чашата си и двамата се чукнаха. Брайън Стюарт имаше вид на човек, когото може би ще й се прииска да опознае по-добре.
— За тайните — вдигна тост тя.
— За подредените хора — изрече той.
39.
— Какво ще желаете? — попита тя.
Вдигнах глава и измерих с поглед стюардесата — уморена, отегчена до смърт, ала все пак стараеща се да бъде любезна. Тя, заедно с тласканата от нея количка с напитките, най-после се бе добрала до моята седалка.
— Бих искал една диетична кола — рекох.
— О, много съжалявам, но я свърших още преди десет стола назад.
— А ще се намери ли джинджифилова бира?
Погледът й се стрелна надолу по отворените кутии с бира в количката.
— Хм… — промърмори тя. Наведе се и започна да изважда една по една кутиите. — Много съжалявам, но нямам и джинджифилова бира.
— Защо да не опитаме нещо друго тогава — предложих аз с пресилена усмивка. — Какво още ви е останало?
— Харесвате ли доматен сок?
Да, разбира се, обаче само с малко водка и стрък целина.
— Нещо друго?