— Ето какво ще ти кажа — поде тя. — Замини на твоя панаир на книгата да омагьосаш там дамите с вида си, с чара си, с ерудицията си, а после, като се върнеш, ще си поговорим по въпроса.
— Дадено — кимна той с тон, който обаче подсказваше нещо друго. — Само че има един проблем.
— За какво става дума? — запита Нора. Искаш още веднъж да ми направиш предложение, насред този претъпкан ресторант!
— Вчера дадох интервю за списание „Ню Йорк“. Понеже исках да започна на чисто, им казах за теб. За женитбата ни в Куернавака. Трябваше да видиш репортерката — едва изчака края на интервюто и хукна, за да вкара тази сензацията в статията си. Попита ме може ли списанието да ни снима заедно. Аз й отвърнах: Естествено.
Лицето на Нора, хладнокръвно като на изпечен покерджия, най-после се сгърчи.
— Това ли си направил?
— Да — измърмори той и още по-здраво стисна ръцете й. — Това не е проблем, нали?
— Не, не е проблем.
Съвсем не, помисли си тя. Това е голям проблем.
46.
На следващия ден, късно следобед, Нора се прибра в дома си в Манхатън. В истинския си дом. Беше й домъчняло за просторния й апартамент, за царящия там комфорт, за тишината и уюта, за всичките ценни вещи, които бе трупала с години. Липсваше й това, което според нея бе нейният истински живот.
Изслуша съобщенията, прилежно запомнени за нея от телефонния секретар, едва когато се потопи във ваната с вода, затоплена до предпочитаната от тялото й температура. Отдавна си бе изработила полезния навик периодично да прослушва записите на всички обаждания. Имаше четири нови. Първите три бяха свързани с работата й и с разни капризни клиенти, недоволни от временното й отсъствие. Но четвъртото бе от Брайън Стюарт, нейния компаньон от първокласния салон в самолета за Бостън. Онзи, който толкова приличаше на Брад Пит.
Съобщението бе кратко, но мило: точно от типа, който харесваше. Брайън подчертаваше колко бил радостен от запознанството си с нея и как очаква с нетърпение да я види отново: „Ще се върна в града към края на седмицата и за мен ще бъде удоволствие да излезем на вечеря. Да ти покажа това-онова из нощния живот на мегаполиса. Обещавам да бъде забавно“.
След като толкова настояваш, Брайън.
Нора излезе от ваната. След това си поръча по телефона да й доставят китайска храна. Сега вече можеше да се заеме със сортирането на пощата си. Приключи доста късно и някъде преди единадесет вече спеше дълбоко в леглото си. Непробудно, като къпано бебе. Спа до късно.
Чак към обед на следващия ден Нора се озова в „Харгроув и синове“ в Горен Ийст Сайд. Намираше магазина за прекалено скучен, тъй като мнозина от продавачите й се струваха по-стари от антиките, които предлагаха. Но беше любимият магазин на един неин клиент — утвърдения филмов продуцент Дейл Минтън, — който изрично бе настоял да се срещнат именно там.
За броени минути Нора се запозна с това, което я интересуваше сред изложените експонати. Но тъкмо се отправяше към поредния кариран диван, когато нечия ръка я докосна по рамото.
— Това ти ли си, Оливия?
Неимоверно възбуденият мъж, изправил се пред нея, се оказа не друг, а самият Стивън Кеплер — среден на ръст, на средна възраст и среден по влияние адвокат от средната зона в града. Онзи, с двата косъма, старателно зализани назад.
— Ъъ… здравей — промърмори Нора. На бърза ръка прерови бележника с имената, запаметен в паметта й, за да изрови името му. — Как си, Стивън?
— Много добре, Оливия. Знаеш ли, извиках те преди малко по име. Не ме ли чу?
Хладнокръвна както винаги, тя моментално си намери нужното оправдание:
— О, това е типично за мен. Колкото повече се увличам в пазаруването, толкова по-малко внимание обръщам на всичко около мен.
Стивън Кеплер се засмя и махна с ръка. И докато продължаваше да я уверява „колко е прекрасно, че отново се срещнахме“, Нора си припомни влюбените му погледи. Как можа да забрави? Ето и сега погледът му бе от лигав по-лигав. Може ли един поглед да е лигав? Е, поне при Кеплер — можеше. Междувременно тя не изпускаше от очи входа на магазина, откъдето очакваше всеки момент да се появи Дейл Минтън. А това щеше да бъде пълна катастрофа.
— И така, Оливия, за кого пазаруваш днес? За себе си или за някой клиент? — попита Стивън.