— За клиент — отвърна тя и погледна часовника си.
И тогава го видя. Буквално в същата секунда Дейл Минтън се появи откъм входа и нахлу вътре с вид на собственик на магазина. Сигурно можеше да бъде, стига да го пожелаеше.
— О, ето го и него — рече тя. Опита се да потисне надигналата се в гърдите й паника, но като си представи как Дейл ще я нарече „Нора“ пред смаяния Стивън или обратното, нервите й се изпънаха до скъсване.
— Ще те оставя да си вършиш работата — каза той.
— Само ми обещай, че някой ден ще мога да те заведа на вечеря. — Определено този тип бе доста настоятелен. Знаеше това, което знаеше и тя — едно „да“ в случая бе най-бързият начин да се освободи от присъствието му. Докато отговорът „не“ би изисквал някакво извинение.
— Да — заяви Нора. — Ще бъде чудесно. Обади ми се.
— Ще го сторя. От следващата седмица съм в отпуск, но когато се върна, ще настоявам да спазиш обещанието си.
Стивън Кеплер се обърна, за да си тръгне, но Дейл Минтън вече бе само на няколко крачки от тях. Опасно близо, ала тя съумя да парира размяната на реплики. И тъкмо се бе поуспокоила…
— Ще се радвам безкрайно да се видим пак, Оливия — шумно се провикна Стивън.
Нора го дари с вяла усмивка и се извърна към Дейл Минтън, който й се стори доста смутен.
— Защо този мъж те нарече Оливия? — попита той.
Нора мислено отправи гореща молба към боговете да не я лишат тъкмо сега от вродената й дарба бързо да съобразява. Молбата бе чута, защото веднага й хрумна решението. Наведе се към Дейл и му прошепна доверително:
— Срещнах го на едно парти, май че беше преди няколко месеца. Казах му, че ме наричат Оливия… поради очевидни съображения.
Дейл кимна, смущението му се стопи, а Нора се усмихна. Нейните два живота оставаха грижливо разделени един от друг.
Поне засега.
47.
Една блондинка обикаляше наоколо, спирайки се ту пред един, ту пред друг от антикварните мебели, като очите й оставаха прикрити зад тъмните слънчеви очила. Играеше си на детектив, но в интерес на истината се чувстваше малко нелепо. Но трябваше да следи Нора Синклер.
Ако това се бе случило някъде другаде извън Ню Йорк, сигурно щеше да се провали. Но тук бе Горен Ийст Сайд в Манхатън. Тук просто се смесваше с останалите в навалицата — тя бе само поредният зяпащ посетител на „Харгроув и синове“.
Блондинката се спря пред един внушителен дъбов скрин с блестящи месингови дръжки и се престори, че се взира в етикета с още по-внушителна цена. Погледът й обаче не се откъсваше от Нора.
Или Оливия Синклер?
Не знаеше как да тълкува репликите между Нора и онзи плешив мъж. Всеки, който има две имена, несъмнено крие нещо.
Продължи да следи Нора, която в момента разговаряше с някакъв по-възрастен мъж. За по-сигурно тя на няколко пъти се отдалечи от двойката. Но се стараеше да не изпусне нито дума от разговора им.
По-възрастният мъж явно бе неин клиент. Очевидно Нора наистина беше експерт по вътрешно обзавеждане. Нейните коментари и предложения, жаргонът й — всичко това недвусмислено доказваше, че отлично знае за какво говори.
Всъщност професията на Нора никога не бе поставяна под съмнение. Под въпрос по-скоро бе останалата част от живота й. Нейният двойствен живот, нейните тайни. Ала за тях поне засега нищо не бе установено. Именно заради това блондинката реши да я следи по-отблизо.
— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо?
Блондинката се обърна и видя възрастен служител от магазина, леко приведен към нея. С папийонка, сако от туид и очила с телени рамки, стари колкото самия него.
— Не, благодаря — каза тя, като гласът й неволно спадна до шепот. — Само оглеждам. Но не виждам нещо да ми харесва.
48.
След като изгубих следите на Нора в Бостън в онази събота, останалата част от уикенда за мен можеше да се характеризира само с една дума: гадост.
В списъка на спонтанно извършените от мен глупости счупването на прозореца на наетия под наем микробус се котираше на завидно предна позиция. Слава богу, поне не си бях счупил ръката или само така си въобразявах след обстойния медицински преглед, извършен от мен самия. Ако трябва да се сведе този преглед само до един-единствен въпрос, то той звучеше така: Още ли можеш да си мърдаш пръстите, идиот такъв?