— Аз пък се обзалагам, че на всички повтаряш това.
— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват. Как е бизнесът, Нора?
— Доста добре. Именно затова ти се обаждам.
— Да те очаквам ли да се появиш тук, в магазина?
— Всъщност имам една молба към теб, Хариет. Ще ти бъда много задължена, ако посетиш един дом.
— О… И къде трябва да отида? Надявам се, че е в Ню Йорк, нали? Нора? Ще ми кажеш ли името му?
— Брайърклиф Манър. Собственикът на имота беше мой клиент, но наскоро почина.
— Съжалявам да го чуя.
— Аз също — спокойно изрече Нора. — Както и да е, бях помолена да се заема със сделката за неговите мебели от името на наследницата на имота.
— Искаш да ги дадеш на консигнация?
— Точно това имам предвид.
— Посещение на място, така ли? И за колко стаи говорим?
— За двадесет и шест.
— О!
— Знам. Именно заради това ти звъня. Никой не може по-добре от теб да се справи с тази работа.
— Готова съм да се обзаложа, че повтаряш това на всичките си доставчици.
— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват.
На Нора й бяха необходими още няколко минути, за да обсъди някои подробности относно мебелите и да уговори датата, на която Хариет ще дойде, за да огледа обекта. Когато си казаха „дочуване“, колата вече влизаше в алеята за автомобили пред дома на Конър.
Шофьорът взе куфара й, а тя се устреми към входната врата, където я очакваше бележката на Крейг Рейнълдс:
Моля те, обади ми се колкото е възможно по-скоро.
50.
Звънът на моя телефон в офиса бе последван от гласа на Моли:
— Тя е — обяви секретарката.
Усмихнах се. Имаше само една тя, за която можеше да става дума. Нора се бе прибрала в града. Крайно време беше.
— Ето какво искам да направиш, Моли — казах. — Кажи на госпожица Синклер, че сега ще се обадя. После задръж линията и през следващите четиридесет и пет секунди гледай часовника си. След това ме свържи с нея.
— Дадено.
Облегнах се назад в стола си и се загледах замечтано в тавана. Той бе облицован с онези бели звукоизолиращи панели, които просто те умоляват да грабнеш една шепа много добре подострени моливи и да започнеш да ги забиваш в тях. Може би ми трябваше още време, за да събера мислите си, макар че само това правех през последната седмица. Струва ми се, че в радиус от двеста километра не остана нито една разпиляна моя мисъл.
Зън.
Благодаря ти, Моли.
Посегнах към слушалката и се постарах да звуча колкото можеше по-изнервен.
— Ало, Нора, още ли си насреща?
— Още съм насреща — изрече тя.
В момента бях готов да се обзаложа на каквото желаете, че никак не бе щастлива от изчакването.
— Би ли ме извинила за още една секунда, става ли?
Изключих линията, преди да може да възрази. Отново се взрях в тавана. Хиляда сто и едно, хиляда сто и две… Когато преброих до хиляда сто и петнадесет, отново включих линията и започнах с едно дълбоко вдишване:
— Господи, безкрайно съжалявам, че те принудих да ме чакаш, Нора — промълвих уморено, като този път се постарах да звуча колкото се може по-извинително. — Налагаше се да приключа преговорите с друг клиент по другата линия. Да разбирам ли, че си намерила бележката ми?
— Да, преди няколко минути. Вече съм в къщата.
Време бе за поредния тест на способностите й да лъже.
— Как премина пътуването ти? До Мериленд, ако не се лъжа, нали?
— Всъщност бях във Флорида.
Не. Всъщност си била в Бостън, исках да кажа, но не можех. Вместо това промърморих:
— О, да, наистина. Но не бих искал да гласувам там. Добре ли премина пътуването?
— Много добре.
— Знаеш ли, опитах се да ти се обадя на мобилния, чийто номер ми даде, само че се оказа, че той принадлежал на някакъв друг абонат.
— Странно. И кой номер набираше?
— Чакай да проверя. Имам го тук някъде.
Продиктувах го на Нора.
— Това обяснява всичко — каза тя. — Последните две цифри са осем четири, а не четири осем. Боже, надявам се да не е моя вината за това объркване. Съжалявам, ако е така.