Той отвори кутията с пицата и си взе резен с наденички и лук. Първата хапка винаги е най-вкусна. А сега, докато предъвкваше храната, изскочиха обичайните въпроси, онези, чиито отговори трябваше да бъдат открити. Кой е изпратил момчето за доставка на пици по следите му? И въобще кой знае, че се укрива тук? Кой искаше смъртта му?
И как да използва всичко това, за да има полза от тези отговори в бъдеще?
О, да, и още нещо: кой можеше да му гарантира, че изобщо имаше някакво бъдеще?
63.
— Какво си намислил, ОʼХара?
— Ами… това-онова. Нали ме знаеш, гледам да се намирам на работа. Какво ново около изследванията на покойния Конър Браун?
— Нищо… досега абсолютно нищо… — разочаровано промълви Сюзън.
След три дни изчакване във временното ми убежище тя ми се обади късно сутринта. Докладът за втората аутопсия на Конър Браун току-що бил оставен на бюрото й. Сюзън ми съобщи, че дори новите, доста по-сложни изследвания показвали в общи линии същия резултат, както при първата аутопсия: починал от сърдечен удар. Никакви следи от скрита намеса. Нищо. Нищичко.
— Наистина ли нищо не се намери, което да се различава от откритото при първата аутопсия? — нетърпеливо повторих аз.
— Само следи от язва в напреднал стадий — рече тя. — Разбира се, когато някой работи във финансовия сектор и умре от сърдечен удар на четиридесет години, това не е кой знае каква изненада.
— Не, предполагам, че не. И така, за последно, нищо друго ли няма?
— О, искаш да кажеш дали има нещо, освен следите от изпадането на тялото от ковчега?
— По дяволите, онова момче от патолабораторията се е разприказвало, така ли?
— Не. Всъщност беше полицаят, който вече трети ден не спира да повръща, и то благодарение на теб.
Усмихнах се, като си спомних за този полицай.
— Работата си беше мръсна, но все някой трябваше да помогне да се свърши.
— Естествено някой, който и да е, само не ти.
— Хей, онзи тип изобщо не се разсмя на шегите ми.
— Не е нужно да ми казваш нищо повече.
— И така, според мен е време да се обадя на Нора.
— Мислех си за това — съгласи се тя. — Може би все пак е по-разумно още да не й казваш за резултатите от изследванията, за да видиш дали няма да се изнерви.
— Ако ставаше дума за някой друг, веднага бих казал да. Но не и за Нора. Единственото, което ще постигнем, ще бъде това, че тя ще стане още по-подозрителна. Опасявам се, че ще се свие обратно в черупката си.
— Сигурен ли си за това?
— Напълно. Мисля, че ако трябва да я притиснем до стената, това ще стане, ако тя повярва, че всичко е екстра.
— Като например вестта, че парите са на път към нейния джоб?
— Именно. Нека да я оставим да се надява, че ще стане с 1,9 милиона долара по-богата.
— Ето, такава новина може и мен да ме накара да се чувствам екстра.
— Не само теб, но и мен.
— Това означава, че ще се наложи да действаш по-бързо — нареди Сюзън. — Използвай извинения от рода на „Чекът вече е изпратен по пощата“, за да можеш да спечелиш малко време.
— Няма да е проблем. Крейг Рейнълдс се е постарал да спечели доверието й. Което ще укрепне още повече, когато й се обадя с добрите новини.
— Помни само едно: винаги имай едно наум, когато си с нея.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Докато се опитваш да накараш Нора да свали гарда си, гледай ти да не свалиш своя.
64.
През обедната почивка Сюзън се отби до „Анджело“ — един от най-старите и най-добрите ресторанти в квартал Малката Италия, не много далеч от централата на ФБР. Доктор Доналд Маркузе я чакаше в усамотеното сепаре в дъното на салона.
— Здравей, Сюзън. Каква чест. Още не вярвам, че успях да те измъкна от офиса!
Сюзън не успя да сподави усмивката си. Доналд Маркузе винаги знаеше как да я накара да се отпусне, най-вече със саркастичните си забележки. Той бе психиатър към Управлението за съдебна медицина, по-точно в Отдела за тежки криминални случаи, така че често му се налагаше да работи за ФБР, но тя не го бе виждала от шест месеца, откакто се бе развела.