— Знаеш ли, срамота е — обади се Елизабет.
— Какво? За какво става дума?
— За обстоятелствата, при които се запознахме. Оказва се, че ние двете имаме толкова общо.
— Имаш право, така е.
— Може би, ако имаш път насам, можем да обядваме заедно или нещо подобно. Или ако аз прескоча до Ню Йорк?
— Ще се радвам да те видя — рече Нора. — Даже много ми допада. Уговорихме се.
Само в мечтите ти, Лизи.
67.
Малко преди дванадесет и половина паркирах колата си на алеята пред къщата на Конър Браун — винаги така наричах това място: къщата на Конър Браун. И още не бях стъпил на алеята, когато на прага се появи Нора.
Облечена бе в лека лятна рокля без ръкави, на червени и зелени цветя, разкриваща чудесния й тен, да не говорим за прелестните й крака. Настани се в колата ми и първото, което стори, бе да ми съобщи, че умира от глад.
— Значи ставаме двама — обобщих аз.
Потеглихме към градчето Чапакуа, за да проверим кухнята и останалите достойнства на ресторант „Льо Жарден дьо Роа“. Оказа се достоен, изискан, но не и прекалено луксозен. Може би комбинацията от безупречно бели колосани покривки и потъмнели от времето дървени греди се възприема в предградията като истински шик. Избрахме маса за двама в най-отдалечения ъгъл.
Половината от посетителите бяха бизнесмени, а другите половина — група скучаещи дами. Ние двамата — аз в строгия си костюм и Нора с късата си лятна рокля — май покривахме критериите и за двете категории. Категорично мога да заявя без никакво колебание, че Нора беше най-привлекателната жена в ресторанта. Потвърждаваха го главите на почти всички мъже, които не пропуснаха шанса да се извърнат след нея.
Келнерът веднага се появи.
— Да ви донеса ли нещо за пиене?
Нора се наведе над масата.
— Ще представлява ли затруднение за теб, ако си поръчаме вино?
— Зависи от количеството на виното — отвърнах аз и се опитах да се усмихна. Когато тя ми върна усмивката, побързах да я уверя: — Не, няма да наруша никое правило на компанията.
— Чудесно. — Тя взе листа с вината и ми го подаде.
— Не, ти избери.
— Щом настояваш.
— Да ви изчакам ли за минута? — попита келнерът.
— Не, няма да се наложи — успокои го Нора. Обърна менюто към себе си и незабавно плъзна показалеца си надолу по страницата, като спря някъде по средата.
— „Шатоньоф дьо Пап“ — обяви избора си тя. Решение, което взе за по-малко от шест секунди.
— Ето една жена, която знае какво иска — отбелязах аз, след като келнерът кимна и се отдалечи.
Нора сви рамене.
— Поне когато става дума за вино.
— Аз пък имах предвид по-общия смисъл.
Тя ме изгледа с явно любопитство.
— Какво по-точно имаш предвид?
— Например твоята кариера. Не мога да се отърва от впечатлението, че още от най-ранните си години си искала да се занимаваш с вътрешно обзавеждане.
— Не е вярно.
— Искаш да кажеш, че не си променяла непрекъснато мебелирането в „Къщата на мечтите“ на твоята кукла Барби?
Тя се засмя. Изглеждаше в много добро настроение.
— Добре, вярно е — призна си тя. — Ами ти? Винаги ли си знаел какъв искаш да станеш?
— Не. Детските ми мечти се простираха само до продаването на лимонада на моя щанд за безалкохолни. В тях нямаше и помен от застрахователни полици.
— Може би именно за това искам да те попитам. Не го възприемай откъм лошата му страна, но не мога да се отърва от противоположното впечатление: че може би си създаден за нещо по-друго.
— Като какво например? Как ме виждаш ти, Нора? Какво бих могъл да върша?
— Не зная. Нещо…
— По-вълнуващо?
— Не мислех да кажа точно това.
— О, да, искаше и това е добре. Не се чувствам обиден.
— И не би трябвало. Всъщност би могъл да го приемеш като комплимент.
Аз се засмях.
— А сега се опитваш да предизвикваш съдбата.
— Не, говоря сериозно. В теб има нещо, някаква вътрешна сила. А освен това си забавен.
Пристигането на нашия келнер с виното ме спаси от задължението да й отговоря. Когато той отпуши бутилката, Нора и аз си разменихме погледи над папките с менюто. Не флиртуваше ли тя с мен?