Нора погледна към преддверието. Лятната й рокля още лежеше на мраморния под.
— Мисля, че вече е късно да си тръгваш — каза тя.
Имаше право и тъкмо се канех да се съглася с нея… когато изведнъж в стомаха си почувствах нещо много странно.
73.
— Какво не е наред? — попита Нора.
— Не зная — отвърнах. — Ей така, изведнъж започна да ми…
Идеше ми да повръщам из цялата кухня.
Скочих от стола и се втурнах към банята, като едва успях да се добера навреме до тоалетната. Коленичих над седалката и повърнах неудържимо. Отиде целият омлет. Дори и някакви остатъци от предишното хранене.
— Крейг, добре ли си? — провикна се тя откъм вратата на банята.
Не, не бях. Защото се люшках, понесен от приливната вълна на прилошаването и едва се крепях на гребена й. Зрението ми се замъгли. Единствено можех да се опитвам да се закрепя някак си и да се надявам вълната да отмине.
Ако можеше да ме види сега отнякъде онзи полицай от гробището.
— Крейг? Плашиш ме.
Бях прекалено зает да се боря с гаденето във вътрешностите ми, за да се вслушвам в това, което ми говори тя. Твърде замаян и омаломощен.
— Да ти донеса ли нещо? — попита тя.
И както си бях така, с ръце, обхванали порцелановия ръб на тоалетната, внезапно бях обзет от вледеняващ страх: ами ако не ми мине? Именно така се чувствах в онзи миг, безкрайно изплашен, настръхнал и ужасен.
— Крейг, моля те, кажи нещо.
В следващия миг обаче то се случи — пристъпът спря. Странно. За щастие. Изчезна тъй бързо, както се бе появил. Някак си… просто така.
— Добре съм — отвърнах облекчено, все още не смеещ да повярвам, че болката е изчезнала. — Вече съм добре. Ей сега ще дойда.
Надвесих се над мивката, изплакнах си устата и наплисках лицето си със студена вода. Отново се взрях в образа, гледащ ме насреща от огледалото. Сигурно беше някакво хранително отравяне, нали?
Но не можех да се отърся от едно подозрение — че много изкусно ме бяха изиграли. Или казано по-просто, този омлет някак си странно се връзваше с огромната болка, само допреди минута разкъсвала стомаха ми.
Иисусе Христе, ОʼХара. Стегни се!
Върнах се в кухнята при крайно обърканата Нора.
— Изплаши ме, дяволски ме изплаши — промълви тя.
— Съжалявам. Странна работа. — Опитах се да измисля някакво по-приемливо обяснение. — Може би е било заради някое развалено яйце.
— Възможно е. Ох, чувствам се ужасно. О, Крейг! Но нали сега си по-добре?
Кимнах.
— Сигурен ли си? Само не се опитвай да се правиш на герой.
— Да.
— Сега аз съм тази, която се чувства ужасно. Сигурно никога повече няма да хапнеш нещо, приготвено от мен.
— Не ставай глупава, ти за нищо не си виновна.
Долната й устна се нацупи като на дете, заловено в някаква беля. Изглеждаше наранена и уплашена. Пристъпих към нея и я прегърнах.
— Бих те целунал, но сега…
Лицето й внезапно грейна.
— Мисля, че ще мога да ти намеря една четка за зъби. Но при едно условие.
— Какво е то?
— Да се съгласиш да прекараш нощта тук. Още веднъж те моля, умолявам те, от все сърце.
Може би, ако не бе само по сутиен и бикини. Може би, ако в този момент не я държах в прегръдките си. Може би тогава щях да кажа не. Може би, но се съмнявам.
— Но и аз имам едно условие — добавих аз.
— Зная какво се готвиш да ми кажеш и затова няма какво да му мислим повече.
Което означаваше, че тази вечер щяхме да си легнем някъде по-далеч от голямата спалня. Не че всъщност щяхме да спим кой знае колко. Обещах си това да трае само една-единствена нощ. Защото на следващия ден щях да сложа край на всичко. Щях да измисля някакъв друг начин да бъда близо до нея, без да имаме интимни отношения.
Дълбоко в себе си знаех какво ставаше. Чувствах го с цялото си тяло.
Здравата бях хлътнал по Нора.
74.
На следващата сутрин се събудихме от звънеца на външната врата, отекнал силно в целия долен етаж.
Нора скочи от леглото.
— Кой може да е толкова рано?
Аз погледнах часовника си.
— Мамка му!