— Много забавно, нали?
— Ще ме държиш ли в течение на всичко? Длъжен си да ме информираш.
— Винаги го правя.
След като затворих, бутнах стола си назад и поех дълбоко дъх. Чувствах се неспокоен и без настроение. Моят компютър в момента се бе превключил в режим на скрийнсейвър, но като се дръпнах назад, за да кача краката си на бюрото, токът на обувката ми докосна интервалния клавиш и екранът светна. Притеглих стола отново към бюрото и отворих на екрана файла на Нора. Започнах да преглеждам снимките, които бях направил с цифровия фотоапарат след погребението на Конър Браун.
Една от тях ми направи по-особено впечатление и се заех да я разглеждам по-подробно.
На снимката бе запечатан момент от разговора на Нора със сестрата на Конър — Елизабет, на стъпалата пред къщата. Нора бе цялата в черно, със същите слънчеви очила, с които ме придружаваше на пикника. Елизабет Браун също изглеждаше доста добре, само че беше блондинка от Калифорния, архитект — поне според данните, които имах за нея.
Наведох се напред и се взрях съвсем отблизо в кадъра. На пръв поглед нямаше нищо необикновено в това, на което бях станал свидетел. Но това беше само на повърхността. Възприятието е едно, а реалността — нещо съвсем друго. Или Нора нямаше какво да крие… или бе успяла да измами всички. Полицията. Приятелите. Елизабет Браун. Иисусе Христе! Можеше ли да стои на онези стъпала и най-спокойно да разговаря със сестрата на мъжа, когото е убила?
Дали Нора бе толкова убедителна? Нима наистина бе толкова ловка измамница? Не можех да кажа със сигурност какво я правеше толкова опасна. Или поне засега.
Знаех само едно: изгарях от нетърпение да я видя отново.
Затворих файла и си казах, че вече не съм способен да се контролирам добре. Трябваше да предприема нещо. Намирах се толкова близо до пламъците, че вече започвах да усещам топлината им. Имах нужда да се махна някъде. Трябва да поохладиш, ОʼХара. Поне за няколко дни.
Тогава ми хрумна една идея. Може би това бе начинът пак да сложа ред в приоритетите си.
Отново набрах номера на Сюзън и й обясних какво искам да направя.
— Имам нужда от два почивни дни.
79.
В сряда следобед Нора излезе от асансьора на осмия етаж на психиатричната клиника „Пайн Удс“. Изпи последната глътка вода от бутилката и я пусна в контейнера за отпадъци. Както винаги, тя се насочи първо към сестринската стая, но този следобед никого не завари там. Нито Емили, нито дори онази новата, Патси. Що за име беше това? Никого нямаше.
— Ало! — провикна се тя.
Не последва отговор, само ехото на собствения й глас.
Нора се поколеба за кратко, преди да реши да продължи надолу по коридора. След всичките тези години въобще не се нуждаеше от упътвания накъде да продължи.
— Здравей, мамо.
Оливия Синклер се обърна към дъщеря си, която бе спряла на прага.
— Здравей — отвърна тя с обичайната си празна усмивка.
Нора я целуна по бузата и притегли стола.
— Добре ли се чувстваш?
— Нали знаеш, че много обичам да чета?
— Да, знам — кимна Нора. Остави чантичката си на пода и посегна към найлоновата торба, която бе взела. От нея извади екземпляр от последния роман на Патриша Корнуел.
— Ето, вземи. Този път не съм забравила.
Оливия Синклер взе книгата и бавно прокара длан по корицата. С показалеца си опипа релефните букви на заглавието.
— Изглеждаш по-добре, мамо. Осъзнаваш ли колко ме изплаши миналия път?
Нора я гледаше втренчено, докато погледът на майка й остана прикован към бляскавата корица. Разбира се, че нищо не осъзнаваше. Стените, които бе изградила, за да се изолира от околния свят, бяха прекалено дебели.
Ала този факт, който обикновено й причиняваше болка при всяко посещение в клиниката, този път й донесе облекчение. От момента, в който майка й бе получила онзи припадък, дъщерята се безпокоеше, че е виновна за това. Нейните сълзи, нейните емоции, внезапният подтик да признае греховете си — всичко, с което не биваше да натоварва майка си — бе предизвикало опасната реакция от страна на Оливия. И колкото повече Нора мислеше за това, толкова повече се упрекваше за случилото се.
Но не и сега.