— Отначало нежно. После грубо.
— А къде са ръцете ми? — попита той.
— По различни интересни места.
— Къде по-точно?
— По гърдите ми. Като за начало.
— Хмм. Добро начало, доколкото си спомням. И къде още?
— По бедрата ми. От вътрешната им страна.
— Оох, харесва ми.
— Почакай, те се плъзгат по-нагоре. Бавно. Ти ме дразниш.
— А това ми харесва още повече.
Нора не издържа. Прехапа долната си устна.
— Също и на мен, честно казано.
— Усещаш ли ме? — прошепна той.
— Да.
— Вътре ли съм?
Щрак.
— Какво беше това? — попита той.
— По дяволите, това е другата линия.
— Не й обръщай внимание.
Нора погледна към изписания върху екранчето номер на обаждащия се.
— Не мога, това е една от моите приятелки.
— Но нали сега ние говорим — възрази той през смях.
— Много смешно, няма що. Задръж за секунда, става ли? Тази вечер вечерях с нея и ако не й отговоря, ще се разтревожи.
Тя превключи на другата линия.
— Илейн?
— Не беше заспала, нали? — попита тя.
— Не. Дори съм по-будна от всякога.
— Почакай, нещо ми се струваш задъхана.
— Говорех по другата линия.
— Не ми казвай… Крейг?
— Да.
— И аз ти позвъних точно по средата на разговора, така ли?
— Няма нищо.
— Прекъснах ви. Съжалявам.
— Недей.
— Исках само отново да ти кажа колко се радвам за теб, скъпа. А сега се връщай към разговора си.
— Така и ще направя.
— Тооооооолкова ти завиждам!
Щрак!
— Още ли си там? — попита Нора.
— Тук съм — потвърди той.
— И така, докъде бяхме стигнали?
— Тъкмо ми обясняваше защо няма да мога да мигна тази нощ.
— Нито пък аз. Утре ще се заемем с нещо истинско.
Нора го изчака да й каже нещо. Ала вместо това отсреща цареше пълна тишина. За какво си мислеше той?
— Не мога утре — изрече той най-после.
— Защо не можеш?
— Обвързан съм с една от онези работи, заради които ще се наложи да прескоча до централата ни в Чикаго. Всъщност именно за това четях преди малко.
— Какви работи? Не може ли просто да откажеш?
— Бих искал, но това е фирмен семинар. Освен това аз съм един от главните докладчици.
— О! — разочаровано простена тя. — Жалко.
— Ще се върна само след няколко дни.
— А ще ми се обадиш ли от Чикаго?
— Знаеш, че ще го направя. Може дори да продължим оттам, откъдето прекъснахме преди малко.
— Може би, ако си добро момче.
— О, ще бъда, непременно — обеща той. — Не се тревожи за мен.
83.
Но Нора се тревожеше.
Всъщност не спря да се тревожи през цялата нощ. Опасяваше се, че няма да може да заспи от тревога. И се оказа права. Това, което искаше, това, за което копнееше, беше да разбере по някакъв начин дали Крейг й е казал истината. Защото имаше нещо в начина, по който й обясняваше за този семинар. Бе усетила същото смътно съмнение, както когато се срещнаха за пръв път. Нещо не беше както трябва.
На следващата сутрин Нора се събуди още на разсъмване. Нито си взе душ, нито се гримира. Нямаше време за губене. Нахлузи стария си пуловер, нахлупи бейзболната шапка ниско над очите си и подкара на север към Уестчестър. Първо се отби в къщата на Конър в Брайърклиф Манър.
Там смени колата: остави червения спортен мерцедес и се прехвърли в един от другите два автомобила, събиращи прах в гаража. Зелен „Ягуар XJR“.
Така Крейг нямаше да я познае. Освен това тя харесваше този ягуар почти колкото мерцедеса.
Двадесет минути по-късно тя паркира надолу по улицата, където беше апартаментът на Крейг, и се зареди да чака с голяма пластмасова чаша кафе в скута си. Отпиваше по малко, без да откъсва очи от вратата на сградата.
Първия път, когато го бе проследила, не знаеше какво да очаква. Този път беше различно. Той й бе споменал, че някъде по пладне самолетът му ще излети от града.
Някъде към десет външната врата на сградата, онази с олющената боя, се отвори и той излезе. Изглеждаше добре с яркожълтата си тениска и тъмнокафяво спортно сако. Точно навреме, ако бе решил да шофира до летището. Нещо повече — в ръката си държеше куфар.