— И аз се тревожа за теб, скъпа. Струваш ми се доста потисната. Наред ли е всичко?
— Да, всичко е наред. — В главата й се мярна лицето на ОʼХара. — Знаеш как понякога само един-единствен човек може да ти опъне нервите до скъсване.
— Това е още една причина да бъдеш с този един-единствен човек, който може да те накара да се почувстваш по-добре — убедено заяви Джефри. — Ще ми се обадиш ли по-късно? Обичам те.
Нора обеща да му позвъни и завърши със задължителното: И аз те обичам, скъпи.
Нора беше доволна от настоящия си „мъж за издръжка“, но вече започваше да й писва. Напоследък й ставаше все по-трудно да съгласува лъжите си, а това означаваше, че се подлага на голям риск. Ала въпреки това нямаше намерение да си пропилее уикенда с Джефри, преди да си разчисти сметките с ОʼХара заради унижението, на което я бе подложил.
След броени минути стигна до центъра на Брайърклиф Манър. Като по чудо, намери място за паркиране, излезе от колата и погледна към фирмената табела над прозорците на втория етаж.
На нея бе изписано: „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.
Прочете името бавно, за да се увери, че първия път не бе пропуснала нещо. Вече нищо нямаше да приема на доверие.
Никога вече, ОʼХара.
87.
— Здравейте. С какво мога да ви помогна?
Нора се взря през слънчевите си очила към приветливата млада жена, седяща зад бюрото — някъде в средата на двадесетте, с интелигентен поглед, явно притежаваща солидна квалификация за тази работа.
— Искам да се срещна с Крейг Рейнълдс. Той тук ли е?
Тя забеляза, че младата служителка се поколеба за миг. Сигурно и тя бе в играта. Трябваше да признае, че не беше съвсем лоша актриса.
— Съжалявам, но точно сега господин Рейнълдс отсъства.
Нора погледна часовника си.
— Да не би да е на обяд? Може би в „Амалфи“?
— Всъщност днес той е в командировка.
— Тогава знаете ли кога ще се върне?
— Предполагам, че в понеделник — промърмори младата служителка. — Имате ли уговорена среща с него? Желаете ли да ви запиша за следващите дни?
— Не. Крейг ми каза да се отбия. Но може би и вие ще успеете да ми помогнете. Дойдох, за да получа копие от застрахователната полица.
В очите на служителката отново се мярна някакво колебание, последвано от кратко проблясване. Но като цяло тя се справяше отлично с ролята си.
— Ваша ли е тази застрахователна полица? — заинтересува се служителката.
— Не, но аз съм бенефициент по нея.
— Разбирам. — Младата жена поклати глава. — За нещастие мога да дам копие от документа само на истинския притежател на застрахователната полица.
Нора погледна към името на служителката, изписано на поставката на бюрото.
— Името ви е Моли, нали не греша?
— Да.
— Е, Моли, работата е там, че ще бъде доста трудно да се изпълни това изискване. Причината е, че истинският притежател на тази застрахователна полица е мъртъв.
— О, господи, много съжалявам!
— Също и аз, уверявам ви. Той беше мой годеник.
Лицето на Моли просветна за миг.
— Да не би да сте госпожица Синклер?
— Откъде знаете за мен?
Моли погледна през рамо, сякаш искаше да подчертае колко е малък офисът.
— Тук работят само двама служители. Затова съм запозната с вашия случай. Още веднъж искам да кажа колко много съжалявам.
Нора свали слънчевите си очила и се втренчи право в очите на Моли.
— В такъв случай предполагам, че няма да бъде проблем да ми дадете копие от застрахователната полица?
Моли примигна два-три пъти, преди да се разтопи в приветлива усмивка.
— Разбира се, че не. Нека само да проверя дали ще мога да я намеря в кабинета на господин Рейнълдс.
И докато служителката търсеше в задната стая, Нора огледа помещението. Офисът наистина бе доста малък, но по всичко приличаше на законно действащ филиал. Навсякъде бе отрупано с папки и разпечатки. Ала все пак нещо не беше съвсем наред. По-точно Моли. За човек, който претендира да е запознат с всичко в офиса, тя прекаляваше с импровизациите.
След малко се върна от задната стая… с празни ръце. Поклати глава.
— Извинете ме, госпожице Синклер, ала не можах да открия вашата полица — обясни тя.