96.
Върнах се с куп дърва и запалих печката. После попитах Нора с какво още мога да й помогна.
— С нищо — целуна ме по бузата тя. — Оттук нататък с всичко ще се справя сама.
Оставих Нора сама в малката кухня и се отпуснах на дивана във всекидневната, зачетен в единственото четиво, което се намираше там — овехтял отпреди четири години брой на списание Долини и потоци. Някъде по средата на една статия за лов на сьомга във водопадите Шийн Лодж в Ирландия Нора извика:
— Вечерята е сервирана.
Върнах се в кухнята и се настаних край масата с печените миди с гарнитура от диворастящ ориз и салата от марули и репички. За пиене Нора бе предвидила „Пино Гриджо“. Обстановката бе като илюстрация от списание Кулинар.
Нора вдигна чашата си и предложи тост:
— За една незабравима нощ.
— За една незабравима нощ — повторих аз.
Чукнахме се и започнахме да се храним. Нора ме попита в какво се бях зачел, докато тя приготвяше вечерята, а аз й разказах за статията за улов на сьомга.
— Обичаш ли да ходиш на риболов? — попита тя.
— Много — кимнах аз. Това бе една малка лъжа, но в следващия миг се улових, че започвам да я раздувам. Такива бяха отношенията ни с Нора. — Знаеш ли, когато най-после на въдицата ти се закачи някоя риба, голяма като онази на снимката в списанието, някоя, която си чакал с часове, това постижение в този миг ти се струва по-ценно от всичко на този свят.
— А къде обичаш да ходиш за риболов?
— Хм… има няколко прекрасни езера и потоци точно в този район. Повярвай ми, тук наистина можеш да уловиш някоя много голяма риба. Но нищо не може да се сравнява с Карибските острови, като Ямайка, Сейнт Томас, Кайманите. Предполагам, че си била там?
— Да. Всъщност, да си призная, наскоро бях на Каймановите острови.
— На почивка?
— Не. Имах малко работа.
— О?
— Възложиха ми да се заема с обзавеждането на крайбрежната вила на някакъв финансист. Великолепно място почти до плажа.
— Интересно — кимнах аз. Взех си още от мидите. — Между другото, мидите са много вкусни.
— Радвам се. — Тя протегна ръка и я отпусна върху моята. — Значи може да се каже, че сега си прекарваш много добре?
— Точно така.
— Прекрасно, защото малко се обезпокоих заради онова, което ми каза по-рано — че съм твоя клиентка.
— Това не са само надути фрази — отвърнах аз. — Нека да погледнем истината в очите: ако не беше смъртта на Конър, ние с теб сега нямаше да сме тук.
— Да, вярно е, не мога да го отрека. Но… — Гласът й заглъхна.
— Какво искаше да ми кажеш?
— Нещо, което навярно не би трябвало.
— Добре, всичко е наред — опитах се да я успокоя. Огледах се и се усмихнах. — Тук няма никого, освен нас.
Тя леко се усмихна.
— Не исках да прозвучи безчувствено, но ако има нещо, което да съм научила от професията си, то е това, че можеш да се влюбиш не само в една, а в няколко къщи. Защо същото да не важи и за хората?
Вгледах се дълбоко в очите й. За какво намекваше? Какво всъщност се опитваше да ми каже?
— Това ли съществува между нас, Нора? Любов?
Тя издържа втренчения ми поглед.
— Мисля, че е точно това — отново заговори тя. — Мисля също, че започвам да се влюбвам в теб. Това нещо лошо ли е?
Само я слушах как реди думите и едва преглъщах. И тогава като че ли всичките вълнения от тази странна нощ експлодираха в стомаха ми.
Внезапно се почувствах много зле. Да не би да е само реакция на това, което тя каза?
Внимавай, ОʼХара.
Спомних си какво се случи последния път, когато тя ми приготви вечеря. Да не би пък сега някоя мида да е била развалена?
Затова нищо не казах. Надявах се, че ще ми мине. Трябваше.
Но не ми мина.
И тогава, преди да го разбера, загубих всякаква способност да говоря. Не можех дори да дишам.
97.
Без да помръдне от стола си, Нора гледаше как ОʼХара безпомощно се олюлява на стола, как се стовари върху твърдия дървен под и главата му издрънча, а кръвта му бликна от сцепената му дясна вежда. Раната беше доста дълбока, но той като че ли не я усети. Несъмнено много повече го вълнуваше това, което става във вътрешностите му.