Никъде никаква следа от нея.
Бавно поех по коридора към кухнята.
— Ти не си единствената с пистолет в ръка — извиках аз. — Не искам да те убивам.
Никакъв отговор.
Стигнах до вратата на всекидневната. Надзърнах за секунда.
Нищо не помръдваше. Нямаше нито следа от Нора.
Кухнята беше само на няколко метра. Като че ли чух нещо оттам. Някакво скърцане. Може би от стъпки. Тя беше там, застинала в очакване.
Отворих уста, за да кажа нещо. Но не успях да отроня дори една дума. Нещо ме заслепи, при това много бързо. Посегнах към стената, опитах се да се задържа на крака. Но коленете ми се подгъваха като гумени.
Все пак още чувах скърцането. Нима тя наближаваше към мен? Вдигнах ръка и насочих пистолета. Дулото му се поклащаше от треперенето на ръцете ми. Скърцането се усили. Ставаше все по-силно.
Иисусе Христе, ОʼХара!
Но тогава се усетих: това скърцане всъщност беше пукот. Което обясняваше неприятната миризма. Нещо гореше.
Добрах се до вратата на кухнята. Набързо надникнах вътре. Видях тенджера на печката, обгърната в дим. Врящият вътре ориз сега гореше.
Поех дълбоко дъх. И скочих!
Чу се трясък от затръшната врата. Отвън. Нора бягаше.
Измъкнах се от хижата точно когато двигателят на мерцедеса изрева. Първата ми крачка надолу по дървените стъпала беше накриво и паднах настрани. Прониза ме невероятно силна болка.
Нора превключи на скорост тъкмо когато успях отново да се надигна. За секунда ме изгледа през рамо. Погледите ни се кръстосаха.
— Нора! Спри!
— Да бе, как ли не, ОʼХара. Да спра в името на любовта?
Вдигнах ръка, но тя трепереше неудържимо. Прицелих се в задната част на колата, доколкото можех да виждам на оскъдната лунна светлина.
— Нора! — отново се провикнах аз.
Тя стигна до края на полянката и се готвеше да изчезне по прашния път.
Най-после натиснах спусъка, после го натиснах отново, за късмет.
После всичко потъна в мрак.
100.
Вонята на изгорелия ориз, идваща откъм печката, бледнееше в сравнение с миризмата на амонячните соли.
Когато разтърсих глава и отворих очи, видях надвесени над мен двама местни полицаи. По-възрастният поставяше турникет на раненото ми рамо, докато по-младият — някъде към двадесет и две годишен — ме гледаше с невярващ поглед. Не бе нужно да си четец на мисли, за да се досетиш какво си мисли.
Какво, по дяволите, те е сполетяло, приятел?
Но аз също имах един въпрос:
— Хванахте ли я? — успях да изговоря едва-едва.
— Не — отвърна другото ченге. — Макар че още не сме съвсем сигурни кого трябва да издирваме. Единственото, което знаем, е името й. Но как изглежда и с каква кола е побягнала, виж, за това нямаме представа.
Обясних му бавно, със запъване. Дадох пълното описание на Нора, заедно с нейния червен спортен мерцедес и адреса й в Брайърклиф Манър. Или къщата на Конър Браун. Но независимо от това не съществуваше голяма вероятност тя да се е насочила именно там. Не би дръзнала, нали?
По-младият полицай извади радиопредавателя си и предаде тази информация. Освен това попита за линейка — за линейката, предназначена за мен.
— Вече би трябвало да са тук — увери ме той.
— Никога не съм бил персона с висок приоритет — заядливо промърморих аз.
Междувременно неговият партньор довършваше поставянето на турникета.
— Ето, това ще издържи, докато пристигне колата на спешната помощ.
Аз му благодарих. Благодарих и на двамата. Внезапно ми хрумна, че тези двамата много си приличат, че изглеждат като баща и син. Попитах ги и се оказа точно така: полицаите Уил и Мич Крейвънс, съответно. Всичко в тях олицетворяваше нагледно нашите представи за спокойния живот в малкия град.
Опитах се да се надигна.
— Чакай, чакай, почакай — развикаха се двамата Крейвънс. От мен сега се искало само да лежа кротко и да си почивам.
— Трябва ми телефонът.
— Къде е? — попита Мич Крейвънс. — Ще отида да го донеса.
— Трябва да е в банята на първия етаж. Не е зле също да проверите какво става с печката.