— Впечатлен съм, Франк.
— Не е нужно — успокои ме той. — И без това всичко е изписано на лицето ти.
— Напомни ми никога да не играя покер с теб.
— Аз обаче все още мога да направя нещата дяволски трудни за теб.
— Напълно наясно съм с това.
— Нищо не може да промени това, което си направил, нито да прикрие издънването ти.
— И с това съм напълно наясно.
Той затвори папката.
— Можеш да си вървиш.
Аз станах от стола.
— О, и още нещо, ОʼХара.
— Какво е то? — попитах.
— Знам всичко за другата твоя задача. Знаех го още от самото начало. Защото съм в играта. Знам, че ти си Туриста.
106.
След няколко минути влязох в кабинета на Сюзън и я заварих с лице към прозореца, загледана в малкото, което можеше да й предложи този дъждовен и мрачен следобед. Не бе трудно да се отбележи символичното значение на факта, че бе обърната с гръб към мен.
— Колко зле мина? — попита ме тя, без да се обръща.
— Наистина беше зле.
— По десетобалната скала.
— Ами… осемнадесет-деветнадесет.
— Не, сериозно.
— Може би някъде към девет — признах си аз. — Но нищо няма да разбера поне до една седмица.
— А дотогава?
— Ще ме завържат за бюрото.
— По-скоро би трябвало да ти вържат нещо друго.
— Само за протокола съм длъжен да отбележа, че това е втората нецензурна шега с моя полов орган, която получавам днес.
— А ти какво очакваше?
— Не знам, но ще ти бъда благодарен, ако не ми се налага да провеждам целия този разговор с гърба ти.
Сюзън се обърна. Изражението й бе сурово и почти непроницаемо, макар че никога не може да се твърди със сигурност какво точно изразява лицето й в даден момент. Но загрижеността и разочарованието не можеха да се сбъркат.
— Ти ме злепостави, Джон.
— Знам — побързах да се съглася. Може би прекалено бързо.
— Не, искам да кажа: наистина ме злепостави.
Не ми оставаше друго, освен да сведа поглед към краката си.
— Съжалявам — кротко промълвих аз.
— По дяволите, знаеш, че да вършиш това в моя отдел, означава да си позволяваш да заобикаляш правилата.
Нищо не отвърнах. Ако познавате Сюзън колкото мен, ще разберете, че тя се опитваше да преодолее ограниченията, налагани й от нейната собствена система от правила. Гневът, безсилието, разочарованието. Ясно ми беше, че не може да продължи, без да изкрещи с цялата сила на натрупания в нея първичен гняв:
— По дяволите, Джон, как е възможно да си чак такъв шибан глупак!
И така си беше.
Когато устоите на стабилността й престанаха да се разклащат, тя си възвърна привичното си спокойно и уравновесено, дори стоическо поведение. Все още пред нас стоеше въпросът за разхождащия се на свобода сериен убиец и задължението ни да го заловим. За съжаление докладите от проверките по места продължаваха да подкопават нашия оптимизъм. Нора като че ли бе изчезнала безследно.
— Какво казват нашите хора на Кайманите? — попитах аз.
— Нищо — отвърна Сюзън. — Никъде не е забелязана: нито на Карибите, нито в Брайърклиф Манър, нито в апартамента й тук, в града, нито някъде по междинните пунктове.
— Иисусе Христе! Къде ли е тогава?
— Това е въпрос за шестдесет и четири хиляди долара. — Сюзън сведе поглед към някакъв документ, оставен на бюрото й. На него бе изписан остатъкът от парите в банковата сметка на Нора Синклер, замразени по нареждане на Бюрото. — Или за да бъда по-точна, би трябвало да кажа, че е въпрос за осемнадесет милиона четиристотин двадесет и шест хиляди долара.
Сумата бе впечатляваща.
— Това ми напомни нещо — обадих се аз. — Какво стана с онзи адвокат, експерта по данъчното право? Кеплер?
— Онзи, когото ти притисна до стената?
— Бих използвал термина „убедих“.
— Няма значение как ще го характеризираме, защото Нора не се е обаждала в офиса му.
— Може би, ако го посетя и…
Тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.
— Ти си завързан за бюрото си, забрави ли? А кой знае какво ще се случи занапред. — Опита се да се усмихне, съвсем леко. — Но всяко зло за добро. Ако ти забранят да участваш в операции, може би ще разполагаш с повече време, което да посвещаваш на момчетата си.