Но не спечели първо място на общосъюзните съревнования, макар че беше сигурен в силите си. Представи се прекрасно, беше като летящ нож и знаеше, че е улучил целта. Ала не знаеше други важни неща, до болка познати на треньора му: тайните механизми на успеха, височайшите протекции, съдийските измами, безочието и продажността на спорта.
Двете десети, които го оставиха на второ място, бяха жестока несправедливост за него, така че остави в съблекалнята безплатната клубна екипировка и се прибра в Расторгуево с училищния панталон на голо.
Може би Николай Василиевич щеше да успее да го върне, замазвайки загубата с нищо незначещи думи, със засукани и полуправдиви обяснения за случилото се, но за нещастие един от по-големите съотборници — Бутонов беше най-малкият в отбора — му разкри тайната страна на несправедливия удар. Това беше заговор и самият му треньор беше замесен. Треньор на спечелилия първенството беше зетят на шефа на федерацията и съдийската комисия беше отсъдила пристрастно — не че беше купена, но бе с вързани ръце.
И Валерий изведнъж прозря защо преди състезанието Николай Василиевич, който винаги го нахъсваше за победа, уж случайно каза:
— Добре де, Валера, да не ти пука, за твоята възраст и второ място ще е добре. Много добре…
Треньорът няколко пъти идва в Расторгуево. Първия път Валерий се качи на тавана и се скри там като малко дете. Втория път се появи, говори през зъби и гледаше встрани. Третия път Николай Василиевич говори с Валентина Фьодоровна, но тя разпери ръце:
— Бе нямам нищо напротив, кво толкоз, ама Валерка сам…
И на нея й харесваха безплатните олимпийски екипи, а и второто място не й се струваше лош резултат.
Но Валера остана непреклонен. Николай Василиевич се тревожеше, че момчето ще избере „Трудови резерви“ или „Спартак“, и всичките му тригодишни усилия ще отидат в чужди ръце. Но не стана така. Чудовищното тайно самолюбие на Бутонов, разраснало се в сянката на расторгуевското крушово дърво, го тласкаше сега по друг път, по-сигурен, където нямаше да има оскърбителни възможности за провал, долни гнусни въртели и предателства.
Започна лятната ваканция, той не отиде на лагер-школа, по цели дни лежеше под крушата и непрестанно обмисляше как така се случи това, което се случи, и след една седмица получи озарение: не бива да се оставяш да зависиш от други хора или ситуации. Ако беше под смокиново дърво, откровението му можеше да е с по-възвишени измерения, но от руската круша не може да се очаква нещо повече.
След две седмици го приеха в цирково училище.
Това беше истинско чудо! Всеки ден отиваше там и изпитваше възторга на петгодишно дете, за първи път заведено на цирк. Учебният манеж беше съвсем истински, по същия начин миришеше на стърготини, животни, талк. Топки, разноцветни бухалки и стройни момичета хвърчаха във волния въздух. Особен, единствен по рода си свят — ето какво чувстваше Бутонов с всяка клетка на тялото си.
За съревнование повече и дума не можеше да става, тук всеки беше това, което представляваше професията му: въздушният акробат не можеше да е зле подготвен, защото рискуваше живота си. Никакво телефонно обаждане не би могло да спре мечока, когато с неподвижна, абсолютно лишена от мимика муцуна се изправяше и тръгваше да смаже дресьора си. Никаква роднинска връзка с началник, никаква подкрепа свише не би ти помогнала да направиш обратно салто.
„Това не е спорт — размишляваше опитният Бутонов, — в спорта има продажност, тук не е така.“
Не бе успял да го формулира докрай, но съвсем ясно разбираше, че на върха на умението, в пространството на абсолютното овладяване на професията има мъничка зона на независимост. Там горе на Олимп се намираха цирковите звезди, които свободно прекосяваха границите на държавите, облечени в невъобразимо красиви дрехи, богати и независими.
В нещо съществено момчето беше право, макар че в много отношения и циркът беше като всяко друго съветско учреждение — склад, баня или академия. Имаше партийно бюро, профкомитет, официално подчинение на висшестоящи организации и неофициално — на всяко телефонно позвъняване от мистичното „горе“. Завистта, интригата, страхът бяха мощните лостове на цирковия живот, но тепърва му предстоеше да разбере това. А засега живееше полумонашеския живот, на който го беше научил спортът. Не бе произнесъл никакви формални обети, но живееше аскетично, само дето молитвите бяха заместени от сутрешни загрявки и вечерно обучение, постенето се изразяваше в диета, а монашеството — в пълно дисциплинарно подчинение на учителя. На мастера, както казваха тук. Колкото до целомъдрието, което изобщо не се ценеше само по себе си, животът на истинския спортист протичаше така, че ужасното физическо натоварване и жестокият режим ограничаваха до крайност фриволното безгрижно и празнично настроение, при което младежите и девойките обединяват усилията си, за да се насладят на съвместни удоволствия.