В средата на октомври Бутонов отиде у тях мрачен, в лошо настроение, изкара час и половиновата си рехабилитация и понечи да си тръгне без обичайното пиене на кафе или чай. Ляля го задържа, донесе чай, заразпитва го.
Бутонов се оплака, че на другия ден трябва да пътува за този, дето духа, до никому ненужния Кишинев за показно представяне на група спортисти.
Лялка изведнъж се зарадва:
— Иди, иди, там сега е чудно хубаво, за да не ти е тъпо, ще ти възложа поръчка — занеси подарък на една моя приятелка — потърси в гардероба и измъкна бял мохерен пуловер. — Живеят в предградието — прочутата конна трупа на Човдар Сисоев. Не си ли ги чувал? Старият е страховит циганин, а Розка е ездачка — Лялка опакова пуловера и написа адреса.
Бутонов без особено желание взе пратката.
… Първата му сутрин в Кишинев беше свободна, той преспа в хотела, рано сутринта излезе из непознатия град и тръгна в нужната посока към градския пазар. Градът беше невзрачен, лишен дори от намек за представителна архитектура поне в тази част, която се провиждаше в сутрешната мъгла, топяща се пред очите му. Но въздухът беше хубав, южен, с мирис на сладки плодове, гниещи по земята. Мирисът се носеше някъде отдалеч, защото по новоизградените улици нямаше никакви дървета. Само червени и пурпурни астри, пълни с цвят за сметка на аромата, растяха по правоъгълните лехи, обградени с бетонени бордюри. Беше топло и атмосферата беше курортна.
Валерий стигна до пазара. Каруци и талиги, коне и волове бяха запълнили малкия площад, дребни на ръст селяни с калпаци и провиснали мустаци влачеха кошници и щайги, а жените редяха по сергиите пирамиди от домати, грозде и круши.
„Трябва да купя за вкъщи“ — мимоходом си каза Валерий и видя право пред себе си смачканата задница на автобус с нужния му номер. Автобусът беше празен. Той се качи, след няколко минути и шофьорът се качи в кабината и без дума да каже, потегли.
Пътят дълго въртя из предградието, което все повече се разхубавяваше, покрай варосани къщи и малки лозя. Спирките бяха начесто, на едно място автобусът се напълни с деца, после всички слязоха при училището. Най-накрая след около час стигнаха до последната спирка в странно междинно място — нито градско, нито крайградско.
Валерий още не знаеше колко важен ден в живота му е започнал от днес сутринта, но кой знае защо; запомни всички подробности. Две малки заводчета бяха построени от двете страни на пътя и взаимно си димяха в лицата — в разрез с физическия закон, според който вятърът би трябвало да отнася в една и съща посока сивите им пушеци.
Наблюдателният Бутонов сви рамене. Край пътя се нижеха оранжерии и това също беше странно: за какъв дявол са им парници тук, щом в края на октомври е двайсет градуса и дори без стъкла всичко прекрасно си зрее…
По-нататък край пътя имаше стопански постройки и обори. Натам се запъти Бутонов. Отдалече видя как се отвориха вратите на конюшнята, пролуката се изпълни с кадифена чернота и оттам, оголил бели зъби, излезе висок черен жребец, на изненадания Бутонов той се стори огромен като коня на Медния ездач. Но нямаше никакъв Меден ездач, малко къдраво момче водеше жребеца за юздата, от по-близо се видя, че е млада жена с червена риза и мръсни бели дънки.
Бутонов първо обърна внимание на ботушите й, леки, с широка предница и груб форт, много правилни ботуши за езда, а после погледите им се срещнаха. Очите й бяха огледално черни, грубо удължени с черен туш, погледът й — внимателен и недоброжелателен. Всички спряха. Жребецът кратко изцвили, тя го потупа по врата с яркобяла ръка с къси червени нокти.
— Човдар ли търсиш? — попита го доста троснато. — Той е там — посочи към близката плевня, след това пъхна крак във високото стреме и скочи в седлото, Валерий усети полъха на някаква сладка и тревожна миризма, която нямаше нищо общо с парфюмерията.
— Не, Роза ми трябва — Бутонов вече разбираше, че тя е Роза. — Нося пратка от Ляля Муцетони — извади пакета от чантата и го вдигна.
Без да слезе от коня, тя взе пакета, замахна и го запрати през отворените порти в конюшнята, не се усмихна, а по-скоро се озъби и бързо попита:
— Къде си отседнал?
— В „Октябърска“.
— А, добре. Сега съм заета — махна му, викна и се понесе в галоп.
Той погледна подире й, изпълнен с възхищение, раздразнение и още нещо, което дълго щеше да премисля. Така или иначе, това беше последният ден в живота му, когато още не се интересуваше от жени.