8
В девет и нещо вечерта се прибраха от заливите, сложиха децата да спят и седнаха в Медеината кухня да пият чай. Макар да бяха уморени, не им се разделяше — във въздуха висеше някакво неопределено „следва продължение“. Дори Нора, прилежна майка, се съгласи да сложи детето да спи в чуждата къща, за да поседи с тях на чай.
Само Маша я нямаше в кухнята. Още насред път, докато се връщаха, беше усетила онзи гаден сърбеж в кръвта и разбра, че наближава една от онези редки и необясними кризи. Мъжът й Алик, който разглеждаше всяка болест като самостоятелна задача, смяташе, Маша има някаква рядка форма на съдова алергия. Веднъж такава криза започна пред очите му, в едно село, където бяха отишли да посрещнат Нова година. Маша докосна студения чучур на умивалника и той остави на ръката й следа като от изгорено. След два часа Маша вдигна температура, а до вечерта беше цялата в алергичен обрив…
Сега й се случваше нещо подобно, но не от докосване до равнодушния метал, а от лекия допир на Бутонов. Впрочем можеше да е просто от топлината, от пролетното слънце… Но дясната й предмишница беше зачервена и леко подута.
Щом се прибраха, Маша веднага си легна, завита с всички одеяла, които успя да докопа.
Докато трепереше в треска и я мъчеше жажда, сънуваше все едно и също: как става от леглото, отива в кухнята и се опитва да гребне от кофата, но водата е на дъното и канчето само драска по ламарината, без да се пълни с вода… Същевременно от само себе си се раждаха някакви неодялани строфи, в които имаше бряг, горещо слънце и неопределено очакване, смесено с реална жажда…
Георгий излезе да пуши, седна на пейката пред къщата и от тъмното, сякаш от театрален салон към сцена, гледаше в яркия правоъгълник на отворената кухня. Светлината беше двойна и мъждива, жълта от газената лампа и по-надолу червена от огнището. Лицата, близнати през деня от опасното пролетно слънце, изглеждаха като гримирани. До тъмната Медея седеше светлата Нора с вързана нагоре коса и прибран от челото кичур. Ника й каза да си намаже лицето с кисело мляко и сега то блестеше матово. Челото й с вдигната коса се оказа твърде високо и изпъкнало като на малките деца и средновековните немски мадони, този недостатък правеше лицето й още по-миловидно.
Георгий виждаше също мощния гръб на Бутонов с розова фланелка и крилатата сянка на Ника — грифът на китарата и ръцете й трепкаха на стената. В центъра на масата като кристална топка стоеше самоварът, но не правеше чай — макар Георгий най-накрая да беше изтеглил жици към кухнята, този ден незнайно защо в селището нямаше ток.
Освен светлината навън се изливаше и песента, която пееше Ника с непринуден силен глас, съпроводен от скромните акорди на музикално нешколуваната ръка.
Тогава всички пееха песните на Окуджава, а Георгий единствен от всички не ги обичаше. Те го дразнеха с дантелите на маншетите и кадифето на жилетките, със синевината и позлатата си, с мириса на мляко и мед, с цялата си романтична прелест и най-вече може би с това, че бяха пленителни, неволно влизаха в душите, още дълго звучаха и не се изтриваха от паметта.
Работата му дълги години бе свързана с палеозоологията, най-мъртвата наука, и това създаваше странна особеност във възприятията му: всичко се делеше на твърдо и меко. Мекото галеше сетивата, пръскаше аромат, беше сладко или отблъскващо — с една дума, беше свързано с емоционалните реакции. А твърдото определяше същината на явлението, беше неговият скелет.
Достатъчно му беше да откърти черупка, враснала някъде по хълмовете на Фергана или тук, край Алчак, за да определи в кой от десетте пласта на палеогена е живяло това отдавна изчезнало мекотело със силен мускул и примитивни нервни възли, тоест всички съставни части на незначителната му месеста част. Така и тези песни му се струваха като нещо месесто, само месесто — за разлика, да речем, от песните на Шуберт, в които той усещаше силна музикална костна система, особено след като не знаеше немски, та езикът не му пречеше…
Георгий затисна угарката с плоско камъче, влезе в кухнята и седна в най-тъмния ъгъл, откъдето добре виждаше Нора с милото й сънливо лице.
„Северно момиче, не много щастливо на вид — размишляваше той, — петербургско. Има такъв тип анемични блондинки с прозрачни пръсти, сини венички, тънки глезени и китки… И зърната й сигурно са бледорозови…“ Внезапно го обля гореща вълна.
А тя сякаш почувства мислите му и прикри лице с тесните си длани.