Тя откриваше все нови и нови положителни черти у Иван Исаевич, но всеки път й се повдигаше от неговите „напредвид“ и „бисквиди“. Макар собственото й образование да беше крайно незначително — незавършено училище и лаборантски курс, възпитанието й беше осигурило безукорен изговор, а покрай понтийските мореходци вероятно носеше капка царска кръв, почетното потекло на онези царици, които винаги са в профил към зрителя, които са прели вълна, тъкали хитони и са правили сирена за мъжете си, царе на Итака и Микена.
Александра разбираше, че взаимната им сгляда се проточва, но по това време още я владееше измамното чувство, че е толкова над него във всяко отношение, та той трябва да смята за голямо щастие нейния избор, за това протакаше и все не изразяваше онова безсловесно съгласие, което толкова очакваше Иван Исаевич. Стоварилото се голямо нещастие, което се случи през лятото, ги сближи и обедини…
Таня, жената на Сергей, беше генералска дъщеря — просто като биографичен факт, а не като банална характеристика. От баща си беше наследила честолюбието, от майка си — красивия нос. Благодарение на генералските усилия донесе зестра нов едностаен апартамент в „Черьомушки“ и стара кола победа. Сергей, независим и скрупульозен човек, не претендираше за колата и дори нямаше книжка. Татяна я караше.
Това последно предучилищно лято дъщеря им Маша прекара във вилата на баба си Вера Ивановна, генералшата, жена с истеричав и свадлив характер, което беше много добре известно на всички. От време на време внучката се сдърпваше с баба си и се обаждаше на родителите си в Москва да я приберат. Този път се обади късно вечерта от кабинета на дядо си, не плачеше, но горчиво се жалваше:
— Скучно ми е, тя никъде не ме пуска, не дава и приятелки да идват, вика, че щели да ни окрадат. Ама нищо няма да окрадат, честна дума…
Таня, която още помнеше много добре майчиното си възпитание, обеща да я прибере след няколко дни. Така семейните им планове пропадаха. Беше решила след две седмици всички заедно да отидат в Крим при Медея и отпуската й вече беше парафирана, тоест пътуването по никакъв начин не можеше да се изтегли за по-ранна дата.
— Не може ли Сандрочка да вземе Машка поне за една седмица? — предпазливо хвърли въдица Таня.
Но Сергей никак не искаше да прибира дъщеря им от „генералите“, както наричаше родата на жена си, жалеше майка си, която тъкмо завършваше къщата, отделно, че генералската вила беше огромна и имаха слуги, а на Сандра — две стаи с веранда.
— Жал ми е за Машка — въздъхна Таня и Сергей се предаде.
Насред седмицата си взеха свободен ден и рано сутринта потеглиха. Не стигнаха до генералската вила — пиян шофьор на автобус заби в насрещното платно, удари ги челно и двамата умряха на място.
Привечер, когато Ника вече нямаше търпение да се види с любимата си приятелка-племенница и беше строила в редичка всичките си кукли, и лично беше приготвила малинов десерт, пристигна генералската волга, нисичкият генерал слезе от нея и с неуверена походка тръгна към къщата.
Александра го видя през тюленото перде, излезе пред къщата и остана на горното стъпало в очакване на вестта, чиято безсловесна тежест усещаше вече в сгъстяващия се вечерен въздух.
— Боже Господи, почакай, не мога, не съм готова…
И генералът забави ход по пътечката, времето забави своя ход и спря. Само люлката със седналата на нея Ника не спря окончателно, а бавно-бавно продължи движението си надолу от връхната точка.
И Александра видя в това спряло време голям отрязък от живота си със Серьожа, дори първия си мъж Алексей Кирилович през онова лято в Карадагската станция, и новородения Серьожа в Медеините ръце, и общото им заминаване за Москва в скъпия старовремски вагон, и Серьожините първи стъпчици в тимирязевската вила… видя го остриган и с мъничката куртка, когато тръгна на училище, видя много, много сякаш забравени фотографии, докато генералът стоеше на пътеката с вдигнат за стъпка крак.
Догледа всичко докрай, до онзиденшното идване на Серьожа на „Успенски переулок“, когато той я помоли да вземе Маша във вилата за няколко дни, докато заминат за Крим, и смутената му усмивка, и как я целуна по вдигнатата на венец коса:
— Благодаря ти, майчице, колко много правиш за нас…
А тя махна с ръка:
— Глупости, Серьожа. За какви услуги ми говориш, ние всички обожаваме твоята Машка…
Генерал Пьотър Степанович стигна накрая до нея, спря и каза с бавен набъбнал глас: