— Децата… такова… катастрофираха, на място…
— И Маша? — единствено успя да попита тя.
— Не, Маша е във вилата… На шосето… искаха да я вземат… — изсумтя генералът.
— Да влезем — изкомандва Александра и генералът се подчини, заизкачва стъпалата.
Жена му Вера Ивановна беше ужасно зле: три дни ви с продран глас, диво и дрезгаво, но не пусна горката Маша. Подута от плач я доведе на погребението и Маша веднага се втурна към Александра, и остана притисната до хълбока й през цялата дълга гражданска панихида.
Вера Ивановна удряше глава в затворения ковчег, накрая от дълбините на простонародната й душа, повредена от генералството, се изтръгна вой на обикновена вологодска оплаквачка.
Вкаменената Александра държеше твърда ръка върху черната Машина глава, двете й по-големи дъщери стояха от лявата и дясната й страна, а отзад, вдигнал Ника на ръце, закриляше семейната им мъка Иван Исаевич.
Направиха помена в генералския апартамент на „Котелническа крайбрежна“. Всичко, включително сервизите, бе докарано от някакво специално място, където се хранеха високопоставените лица. Пьотър Степанович се напи жестоко и нещастно. Вера Ивановна все искаше да вземе Машенка, детето се беше вкопчило в Александра. Така седяха цялата вечер заедно — тъща и свекърва с общата внучка.
— Сандрочка, вземи ме при теб, Сандрочка — шепнеше й на ухо детето и Александра, която беше обещала на генерала да не им отнема единствената рожба, я успокояваше и обещаваше да я прибере веднага щом баба Вера се пооправи.
— Не можем да я оставим сама, нали разбираш — увещаваше тя Маша, а същевременно си мечтаеше как да я вземе в своите две и половина стаи на „Успенски переулок“.
Именно тази вечер Александра забеляза, че пребледнялото й личице е напръскано с рижи лунички, фамилните лунички на Синопли, малките белези за живото присъствие на отдавна умрялата Матилда.
— Трябва да се вземе Маша. Бих помогнал — както винаги в неопределена граматическа форма, за да избегне интимното „ти“ и официалното „вие“, без да я нарича нито Александра Георгиевна, нито Сандрочка, изломоти Иван Исаевич същия ден вечерта, когато я изпрати до вкъщи от Котелническа.
— За трябване трябва, ама как? — също неопределено отвърна Сандра.
Медея не дойде за погребението на племенника: осиновената дъщеря на покойната Анеля лежеше с тежка операция в болница и Медея беше взела за лятото от Тбилиси двете й малки деца. Сега нямаше с кого да ги остави…
В края на август Иван Исаевич приключи с оградата, сложи решетки на прозорците и направи хитроумна ключалка.
— Истински крадец няма от какво да се поблазни тук, но да пази от хулигани.
През цялото това ужасно време още от погребението той не остави Александра сама и от този скръбен миг започна семейният им живот.
Отношенията им сякаш завинаги останаха белязани от трагичното събитие, а и самата Александра сякаш вече не можеше радостно да празнува живота си, както бе правила още от най-ранни младини независимо от война, мир или световен потоп.
Иван Исаевич не подозираше нищо подобно. Той беше друг човек, в речника му нямаше такива думи, в азбуката му липсваха подобни букви, и насън не бяха му се случвали събития, каквито бе изживяла Александра. Той възприемаше жена си като висше и съвършено създание.
Между другото, когато изчисли, че малката дъщеря Ника нямаше как да се е родила от четири години по-рано загиналия полковник Китаев, чието презиме носеше, той по-скоро би повярвал в непорочното зачатие, отколкото в каквато и да е друга версия.
Александра единствено от желание да запази благородната му вяра съчини история как щяла да се омъжи за летец изпитател, а той загинал точно преди сватбата и я оставил бременна.
Историята не бе стопроцентова измислица — наистина бе имало летец, той наистина за жалост беше загинал по време на изпитателен полет, но за женитба помежду им изобщо не беше ставало дума и той не беше баща на Ника, а и загина пет години след раждането й и Ника дори го помнеше, защото винаги й носеше от дългите кутии с бонбони „Южен плод“, които по-късно изчезнаха.
Но отношението на Иван Исаевич към жена му беше такова, че и в тази съмнителна подробност от биографията й той видя добродетел — друга жена в това положение можеше да направи аборт или кой знае каква гадост, а Сандрочка беше родила детето и всеотдайно го отглеждаше… И той бе готов да стопли горчивия й живот с всички достъпни на фантазията му средства: носеше й редки деликатеси от Елисеевския магазин, правеше й понякога най-нелепи подаръци, бдеше над утринния й сън… В интимните им отношения той най-много ценеше самия им факт и дълбоко в семплата си душа отначало предполагаше, че само й досажда с любовните си щения, та мина доста време, докато Сандрочка успя някак да го дресира за постигане на малки и приглушени съпружески радости. Вярността му се оказа много по-голяма, отколкото обикновено включва това понятие. Той беше предан на жена си с всичките си мисли, всичките си чувства и Сандрочка, изумена от такъв неочакван дар в края на женския си живот, благодарно приемаше любовта му.