Но Бутонов не знаеше за фаюмския портрет и се ядоса, че се е домъкнала без покана, още не беше й дал такова право.
— Приятел на нашия Витка, известен лекар — похвали се Ада.
— Вчера с Валера ходихме на заливите, вече се познаваме.
— Ти си ни бързачка — жегна я Ада, Бутонов не знаеше за какво става дума.
— Тъй де — дръзко отвърна Ника.
В това време Лиза се разпищя и Ника, почувствала смътно нещо нередно в новата си връзка, се изниза през вратата, развяла дългата си йодеста рокля.
Прекара вечерта с Маша — никой не ги посети. Те успяха и да попушат, и да помълчат, и да поговорят. Маша си призна на Ника, че се е влюбила, каза й стихотворението, което беше написала през нощта, и още две, и Ника за първи път възприе намусена творчеството на любимата си племенница.
Цял ден не намери време да сподели с Маша вчерашния си успех, а сега успехът й направо се вгорчи, пък и не искаше да нарани Маша със случайното си съперничество. Но Маша, взряна в себе си, не забеляза нищо:
— Какво да направя, Ника? Какво да направя?
Беше толкова обсебена от новоявилата се влюбеност и гледаше Ника като в детството си, изотдолу, очаквателно. Ника, прикривайки яда си към Бутонов, който неизвестно за какво бе решил да я накаже, и към онази патка — племенницата си, която намерила в кого да се влюби, идиотка, сви рамене и каза:
— Бутни му и се успокой.
— Как „бутни му“? — учуди се Маша.
Ника се ядоса още повече:
— Какво как?… Да не си малка? Хвани го за…
— И готово? — изуми се Маша.
— Съвсем фасулско — изсмя се Ника. „Тъпачка наивна, та чак и стихове. Като иска да се нахендри, нека се нахендри…“
— Знаеш ли, Ника — реши изведнъж Маша, — още сега отивам на пощата и ще се обадя на Алик. Ако пристигне, всичко ще си дойде на мястото.
— Ще си дойде то, ще си дойде — злобно се захили Ника.
— Чао! — рязко скочи от пейката Маша, грабна си якето и се понесе към пътя.
Последният рейс за града беше в десет — тръгваше след пет минути.
Първият човек, когото Маша видя в градската поща, беше Бутонов. Той стоеше в телефонната кабина с гръб към нея. Телефонната слушалка се губеше в голямата му длан, а завъртя шайбата с кутре. Без да говори, окачи слушалката и излезе. Кимнаха си. Маша беше последна на опашката, пред нея имаше двама. Той направи крачка встрани, пусна следващия, погледна си часовника.
— Моят номер от четирийсет минути дава заето.
Неоновите лампи, синкави пулсиращи тръбички, бяха наредени нагъсто, светлината беше рязка като във филм на ужасите, когато нещо трябва да се случи, и Маша почувства страх, че заради този едър киногерой с дънкова риза може да рухне подреденият й разумен живот. А той тръгна към нея, продължавайки обяснението:
— Жените дрънкат… или телефонът е повреден…
Дойде Машиният ред. Тя набра номера със страстното желание да чуе гласа на Алик, който да върне всичко по местата си. Но никой не вдигна.
— И при вас ли е заето?
— Няма никого — преглътна Маша.
— Хайде да се разходим по крайбрежната улица, после пак ще се обадим — предложи Бутонов.
Изведнъж забеляза, че тя е със симпатично лице и кръглите й уши трогателно стърчат на късо подстриганата глава. Той с приятелски жест сложи ръка върху тънкия велур на якето. Маша му стигаше до гърдите, тъничка, остра, същинско момче.
„С нея може да се работи въздух“ — помисли си той.
— Тук имало бъчва на крайбрежната улица с някакво особено вино.
— Новосветско шампанско — отвърна Маша.
Вървяха надолу към крайбрежната улица и Маша изведнъж видя отстрани, все едно на екран, как двамата с бърза крачка, с едновременно свободен и целеустремен вид се носят край курортния декор с изнесени пред входовете на санаториумите саксии с олеандри, край фалшиви гипсови колони, край блещукащия с малки светлинки вечнозелен чемшир, край оклюмалите, измъчени от павилионния живот палми, и местната джукеста проститутка Серафима се мярна в дъното на кадъра, и няколко яки миньори с опулени очи, и музика естествено, „За морето в Гагри“… При това краката й радостно пружинират в такт с неговата походка, усеща в тялото си празнична лекота и дори някакво безсловесно веселие, сякаш вече е изпила шампанското… Избата, в която заведе Бутонов, му хареса. Сервираното шампанско беше студено и много хубаво. Филмът, който започна да се прожектира по пътя, продължи. Маша се виждаше как седи на кръглото столче, все едно самата тя се намираше малко по-вдясно отзад, виждаше и Бутонов, полуобърнат към нея, и най-забавното: едновременно виждаше и златозъбата барманка със златиста блуза, която й беше зад гърба, и момчетата полухамали-полусервитьори, които влачеха каси от задния вход. Всичко беше с кинематографичен обхват и същевременно с кинематографична двуизмерност.