И освен това обърна внимание, че като фигура в сянка, тя самата седи добре, спокойно изправена, профилът й е красив и косите в тесен провлак се спускат красиво върху дългия й врат…
Да-да, киното дава възможност за игра, за лекота… страст… пръски шампанско… той и тя… мъж и жена… нощно море… Ника, ти си гениална, ти си талантлива, никаква тежест на битието… никакви усилни движения към самопознанието, към самоусъвършенстването, към само…
— Чудесно е тук — каза тя с Никина интонация.
— Хубаво винце… Да ти налея ли още?
Маша кимна. Умната Маша, образованата Маша, първа от цялата компания започнала да чете Бердяев и Флоренски, Маша, която обичаше коментарите към Библията, Данте и Шекспир повече от самите книги, самостоятелно изучила, ако не се брои скапаният задочен педагогически, английски и италиански, написала две малки книжици стихове — впрочем още неиздадени, успяла да поговори с гостуващ американски професор за Езра Паунд и за Никейския събор с италиански журналист католик — мълчеше. Нищо не й се говореше.
— Да ти налея ли? — Бутонов си погледна часовника. — Да опитаме ли още веднъж да се обадим?
— Къде? — учуди се Маша.
— Вкъщи — къде… — засмя се Бутонов. — Ти пък…
Филмът като че ли малко помръкна и отстъпи място на предишното безпокойство. Но курортните декори пак се разгърнаха покрай улицата, докато се връщаха до пощата.
Бутонов веднага се свърза, зададе няколко кратки делови въпроса, научи от жена си, че пътуването до Швеция се отлага, и затвори.
Маша се обади след него и сега искаше само едно — да не намери Алик вкъщи. И не го намери. Не се обади на Сандра. Там си лягаха рано и освен това Ника утре ще е в Москва, а тя вече беше написала писмо на Сандра.
— Не успя ли? — разсеяно попита Бутонов.
— Няма го. Отнесъл се е нанякъде мъжът ми.
Тези думи бяха пълна лъжа — тя не го мислеше.
Алик най-вероятно беше на дежурство. Освен това лъжата беше в небрежния тон, с който го каза…
Но по законите на киното, защото филмът още продължаваше, всичко беше правилно.
— Тогава да вървим? — попита Бутонов и погледна с колебание Маша. — Да вземем такси?
— Тук няма никакви таксита, цял живот движим пеша нощно време, два часа път…
Свърнаха от осветената улица в една странична, минаха петдесетина метра. Тук нямаше нито улични лампи, нито олеандри, улицата веднага се превърна в селски черен път, при това ту лъкатушеше нагоре, ту се препъваше надолу. Земята тънеше в непрогледен мрак, но на небето тъмнината не беше толкова равномерна, над морето сякаш просветляваше, а западният край пазеше слаб спомен за залеза. Дори звездите бяха някак незначителни, мижави.
— Тук ще прекосим напряко — Маша се спусна по утъпкана глинеста пътечка към някаква стълба или мостче.
— Да не би да виждаш нещо? — докосна рамото й Бутонов.
— Аз съм като котките, с нощно зрение.
Без да вижда усмивката й в тъмното, реши, че се шегува.
— Случва се в нашето семейство. Много удобно между другото: виждаш неща, които никой друг не вижда…
Това беше многозначителен женски сигнал, опит за намаляване на разстоянието между хората, огромно като морската бездна, но способно мигом да чезне.
Не че в главата й съзря някакъв план. По-скоро в известен план съзря самата Маша. Като топче в детска игра тя мина през някакви вратички, плъзна се по улейчето, от което нямаше друг изход освен облечената в тънка мрежа от конци празна дупка на коша. Но всичко това щеше да обмисля по-късно, в часовете на дългите зимни безсъници.
А засега водеше Бутонов за ръка по мостче и стълба, после нагоре по пътеката и наистина го изведе напряко, спестила километър и половина, на твърда земя — на път с пирамидални тополи. Това беше много умен път, започнал развитието си от пътечка и извеждащ напряко към шосето. На шосето ръцете им се разделиха, Бутонов закрачи с бърза уверена стъпка, а Маша едва го следваше. Бутонов мислеше за московските си проблеми, за отложеното пътуване, чудеше се какво ли означава.
Гърбът му, който Маша виждаше на две крачки пред себе си, беше пълен израз на отчуждение и на моменти й идваше да го заблъска с острите си юмручета, да скъса синята риза, да се развика…
Влязоха в Посьолок, Маша разбра, че след броени минути ще се разделят, а това беше невъзможно.
— Стой! — викна в гърба му тя, когато минаваха край Пъпа. — Насам.